Нелсън Демил - Катедралата

Бърк ускори ход. Времето изтичаше. Погледна часовника си. Минаваше четири, а в четири и трийсет трябваше да бъде в зоопарка. Спря до една телефонна кабина.

— Лангли? Трябват ми петстотин за Фъргюсън.

— По-късно. Не се обаждаш заради това, нали?

Бърк запали цигара.

— Какво знаеш за майор Бартолъмю Мартин?

Известно време слушалката остана няма. После Лангли каза:

— О, имаш предвид оня тип от Британското разузнаване. Не бива да те притеснява.

— Защо не?

— Защото аз казвам така. — Лангли направи пауза. — Много е заплетено… ЦРУ…

— Някой път ще ми разкажеш. Има ли нещо, което трябва да знам?

— ФБР най-после реши да разговаря с нас — рече Лангли. — Установили са покупка на оръжие в Ню Джърси. Дузина автоматични пушки М-16, няколко снайпера, пистолети и пластичен експлозив. Също и десетина от онези еднократни ракетомети. Собственост на американската армия.

— Някакви други подробности?

— Само това, че купувачите са говорили с ирландски акцент и не са се договорили за пренасянето им в Ирландия, както друг път.

— Звучи като заплаха.

— Ще ми се да разбера какво чакат?

Бърк поклати глава.

— Не знам. Остава по-малко от час до края на парада. Оръжията би трябвало да ни подскажат каква операция предстои.

— Мартин е на мнение, че ще взривят британска банка на „Уолстрийт“. Комисарят на полицията е издал заповед да се отклонят детективи и патрулиращи от парада, за да отидат на онова място — каза Ленгли.

— Защо им е притрябвало да дойдат чак дотук, за да вдигнат във въздуха една банка? Искат нещо друго… Нещо, което могат да намерят само тук.

— Може би — Лангли замълча. — Нямаме особен напредък, нали?

— Твърде много са възможните мишени. Твърде голяма е зоната за охрана. Инициативата е винаги у този, който атакува.

— Ще си спомня тези думи, когато се изправя пред комисаря.

Бърк погледна часовника си.

— Трябва да се срещна с Фъргюсън. Той е последният ми коз.

Остави слушалката, излезе отвън и махна на едно такси.

Бърк мина през отворената врата край „Арсенала“. На дневна светлина зоопаркът не изглеждаше чак толкова зловещ. Деца с родители или детегледачки се разхождаха по алеите, хванали сладкиши, балони или други предмети, подходящи за целта и мястото, на което се намираха. Големият часовник показваше четири и трийсет. На часовниковата кула внезапно се раздвижиха месингови маймунки, обиколиха камбанката с вдигнати чукчета и удариха часа. Докато отекваше звукът на гонга, се чу на запис песента „Оркестърът на Макнамара“.

Бърк откри Фъргюсън на терасата на ресторанта. Седеше на малка маса, скрил лице зад „Ню Йорк Таймс“. Две чаши чай димяха на масата. Бърк дръпна един стол, седна срещу него и взе едната чаша.

Фъргюсън свали вестника.

— Навсякъде се носи слух, че ще има обир на голяма британска банка в района на „Уолстрийт“.

— Кой ти каза?

Фъргюсън не отговори. Бърк огледа зоопарка и хората по пейките. После се обърна към Фъргюсън и го погледна строго. Фъргюсън продължаваше да мълчи.

— Майор Мартин — каза той, — е това, което се нарича агентпровокатор. Каква е играта му още не знам. Но мисля, че знае повече, отколкото казва на всеки от нас. — Стъпка цигарата си. — Добре, забрави какво ти е казал Мартин. Кажи ми какво мислиш ти. Времето е…

Фъргюсън вдигна яката на палтото си, защото вятърът ставаше по-силен.

— Знам за времето. Това е относително. Ако се опитват да те огънат по този модерен начин със светене в очите, вместо да ти теглят куршума, времето минава много бавно. Ако се опитваш да намериш нещо до залез слънце, минава бързо. Ако избързаш с десет минути, вместо да закъснееш, може и да имаш време да направиш нещо.

— Да направя какво? Фъргюсън се наклони над масата:

— Току-що идвам от катедралата. Джон Хики, който не е стъпвал в църква, откакто обра онази в Дъблин, дремеше на първата скамейка. Старецът е пуснал брада, но аз мога винаги да го позная.

— Продължавай.

— Литургията, която започна в четири часа, ще свърши скоро и хиляди хора ще започнат да излизат от катедралата. Времето, когато всички си тръгват от работа, също е пет часа.

— Точно така. Нарича се час пик.

— Ветераните от ИРА и представителите на различните графства точно сега маршируват по булеварда. И двете групи са съставени от хора в цивилни дрехи и не всички се познават. Всеки може да се вмъкне между тях.

— Слушам те, но побързай.

— Трябва да ти обясня пътя на разсъжденията си, за да можеш да си направиш заключение…