Нелсън Демил - Катедралата

— Не.

Бърк продължи:

— Виж дали не можеш да научиш нещо за Гордън Стилуей, настоящия архитект на „Свети Патрик“. Той също е изчезнал.

— Нагледахме се на това днес. Аз също изчезвам. Довиждане.

— Не! Остани!

— Защо? Защо да рискувам живота си?

— Затова, за което досега си го рискувал, мира. Фъргюсън въздъхна, не отговори. Лангли прошепна:

— Предложи му хиляда долара, не, хиляда и петстотин. Ще организираме благотворителен концерт, за да ги съберем.

Бърк каза в слушалката:

— Ще освободим от отговорност всички ирландци, които не са имали нищо общо с тази работа, включително твоите „официални“, и даже „временните“. Ще работим с теб, след като приключим с тази каша, и ще се погрижим правителството и пресата да не разпънат на кръст всички ви — направи пауза, после продължи: — Ти и аз като ирландци — спомни си опита на Флин да го причисли към тях, — ти и аз искаме да вървим с изправени глави след тази бъркотия.

Хвърли поглед към Лангли, който кимна възхитено. Бърк се обърна на другата страна, Фъргюсън отговори:

— Почакай малко — последва дълго мълчание, след което попита: — Как мога да те открия по-късно?

Бърк си отдъхна.

— Опитай да се обадиш в енорийския дом. До тогава линиите ще са чисти. Кажи паролата „Дребосък“. Ще те свържат с мен.

— По-добре „Гном“. Хубаво. Ако не мога да се свържа по телефона, няма да идвам там, кордонът се наблюдава от всякакви хора. Ако не се чуем, да си уговорим среща. Да речем, един часа в зоопарка.

— Нека е по-близо до катедралата — предложи Бърк.

— Добре. Но никакви барове или обществени места. — Той помисли. — Какво ще кажеш за онзи малък парк на Петдесет и първа, не е далеч от там.

— Затварят го през нощта.

— Прескочи през оградата. Бърк се усмихна.

— Някой ден ще си извадя ключ за всеки парк в този град.

— Запиши се в управата на парковете. Ще ти дадат по един заедно с метлата — посъветва го Фъргюсън.

— Късмет. — Бърк каза на Гонзалес: — Пусни го да върви. Затвори телефона и въздъхна дълбоко. Лангли попита:

— Смяташ ли, че тази О’Нийл е достатъчно важна, за да рискуваш живота му?

Бърк пресуши чашата с бренди и силно се намръщи.

— Как я пият тая пущина?

— Пат!

Бърк отиде до прозореца и погледна навън. Лангли продължи:

— Не правя никакви морални преценки. Искам само да знам, дали си заслужава Джак Фъргюсън да бъде убит?

Бърк промърмори сякаш на себе си:

— Отвличането е особено нещо, много по-сложно от обикновен удар, много по-зловещо, също като вземането на заложници — той помисли малко. — Вземането на заложници е форма на отвличане. Тери О’Нийл е заложница…

— На кого?

Бърк се обърна с лице към Лангли.

— Не знам.

— Кой какво и за кого трябва да направи, за да бъде освободена? Никой не е отправил никакви искания до този момент.

— Странно — съгласи се Бърк.

— Наистина — кимна Лангли.

Бърк погледна празния стол на Шрьодер. Присъствието му, въпреки всичко, бе вдъхвало увереност. Рече полушеговито:

— Сигурен ли си, че ще се върне? Лангли сви рамене.

— Помощникът му чака в стая с телефон. Чака като стажант големия момент в живота си… Обади се на Флин!

— По-късно.

Той седна на стола на Шрьодер, облегна се и погледна високия таван. От стена до стена вървеше дълга пукнатина, замазана с гипс, все още небоядисана. Представи си катедралата в развалини, после Статуята на свободата рухнала настрани и наполовина потопена във водите на пристанището. Помисли си за Римския колизеум, за разрушения Акропол, за потъналите храмове край Нил.

— Знаеш ли, сама по себе си катедралата не е толкова важна — продължи той. — Нито животът на който и да е от нас. Важно е как действаме и какво ще кажат за нас по-късно.

Лангли го погледна с уважение. Понякога Бърк го изненадваше.

— Да, вярно е. Но няма да го кажеш на никого днес.

— Нито утре, ако се наложи да извличаме тела от развалините.

Гласът на Хики се чу доста по-близо до Морийн.

— И какво открихме тук? Каква светлина влиза през онзи прозорец, Морийн? — той се изсмя и добави остро.

— Дръпни се оттам, или ще стреляме!

Морийн сви лакът и удари решетката. Телта се огъна, но краищата стояха здраво закрепени за стената. Тя притисна лице към мрежата. Коридорът свършваше на десет фута от лявата й страна. На отсрещната стена към края му имаше сиви плъзгащи се врати.-Врати на асансьор. Този асансьор водеше до стаята за младоженци отгоре. Отново блъсна решетката с лакът и едната й страна се откачи.