Нелсън Демил - Катедралата

— Добре. Имаш право. Съжалявам. Шрьодер повтори предишния си въпрос:

— За какво си говорите там долу?

Бърк поклати глава. Беше изморен и започваше да му писва. Знаеше, че щом той прави грешки от умора, то и с другите се случва същото.

Телефонът иззвъня. Шрьодер го вдигна и му подаде слушалката:

— Твоята тайна служба на „Пълийс Плаца“.

Бърк изключи всички високоговорители и занесе телефона настрани от бюрото.

— Луиз?

Дежурният сержант отговори:

— Нямаме нищо за Тери О’Нийл. Даниел Морган, трийсет и пет годишен, натурализиран американец. Роден в Ландъндери. Баща, протестант от Уелс. Майка, ирландска католичка. Вероятно още се намира в затвора Арма. Ще проверим при британците…

— Не проверявай нищо при тях, или при ЦРУ, или при ФБР, докато не получиш разрешение от мен или инспектор Лангли.

— Добре — тя продължи: — Направили сме досие на Морган, защото е бил арестуван при демонстрация пред сградата на Обединените нации през 1979-а. Глобен и освободен. Адрес на западната Двайсет и трета. Съмнявам се още да живее там. Нали? — Тя дочете документа, оформен при ареста, после каза: — Размножих го за нашите хора и за детективите. Ще изпратя копие и на теб. Още нямаме нищо за Стилуей Бърк затвори и се обърна към Лангли:

— Сега да занеса този телевизор. Шрьодер попита:

— За какво беше всичко? Лангли го погледна.

— Опитваме се да направим някакъв пробив, за да облекчим твоята задача и тази на Белини.

— Така ли? То е най-малкото, което можете да направите, след като оплескахте предварителното разузнаване.

Бърк се обади:

— Ако не бяхме го оплескали, нямаше да получиш възможността да преговаряш за живота на архиепископа на Ню Йорк и за спасяването на катедралата „Свети Патрик“.

— Благодаря. Страшно съм ви задължен.

Бърк го погледна внимателно и остана с впечатлението, че беше донякъде искрен.

Морийн излезе от тоалетната в стаята за младоженци и отиде до тоалетката. Горните й дрехи бяха преметнати на един стол отстрани, а пред огледалото имаше комплект с превързочни материали. Седна и го отвори.

Джийн Кеърни стоеше отстрани с пистолет в ръка и я наблюдаваше. След малко се изкашля и започна предпазливо:

— Знаеш ли… Все още говорят за теб в Движението. Морийн с безразличие потупваше коленете си с тампон, напоен в йод. Без да вдигне глава, попита спокойно:

— Говорят ли?

— Да, разказват истории за подвизите, които сте извършили с Брайън Флин, преди да ни измениш. Морийн я погледна. Беше го казала искрено, без враждебност или злоба. Просто предаваше факт, за който бе научила от чужди разкази — като историята на Юда. Из „Евангелието на ИРА“. Морийн погледна посинелите пръсти и устни на младата жена.

— Студено ли е горе? Тя кимна:

— Ужасно студено. Това за мен е възможност да се постопля и да почина, така че не бързай!

Морийн забеляза тресчици от дърво по дрехите на Кеърни:

— На дърводелци ли сте се правили? Кеърни извърна очи.

Морийн стана и вдигна полата си от стола.

— Не го правете, Джийн. Когато дойде моментът, ти и Артър, нали се казваше Артър, не трябва да правите, което са ви заповядали.

— Не си го и помисляй! Ние сме лоялни, не като тебе. Морийн се обърна и погледна в огледалото образа си и този на Джийн Кеърни отзад. Искаше да каже нещо на младата жена, обаче нямаше какво да се каже на човек, който вече бе извършил светотатство и вероятно скоро щеше да извърши и убийство. Джийн Кеърни щеше неизбежно да намери собствения си път за бягство, или да умре твърде млада.

На вратата се почука и някой я открехна леко. Флин подаде глава и очите му се спряха върху Морийн. После погледна настрана.

— Извинявай, мислех, че сте свършили. Морийн вдигна полата си, взе блузата и я нахлузи, Флин влезе в стаята и се огледа. Насочи вниманието си към марлите и йода.

— Историята има склонността да се повтаря, нали? Морийн закопчаваше блузата си.

— Как може да е иначе, щом продължаваме да правим същите грешки?

Флин се усмихна:

— Някой ден ще се поправим.

— Едва ли.

Той освободи с жест Джийн Кеърни и тя тръгна неохотно, с разочарование, изписано на лицето й. Морийн се настани пред тоалетката и прекара гребен през косите си. Флин я наблюдава мълчаливо известно време.

— Искам да говоря с теб.

— Слушам те.

— В параклиса.

— Тук сме съвсем сами.

— Е… да. Прекалено сами. Хората ще почнат да приказват. Не мога да допусна да се компрометирам, нито пък ти…

Тя се засмя и стана: