Нелсън Демил - Катедралата

— Докато съобщаваш на онези важни клечки, че можеш да го направиш, те ще продължават да ме мотаят. Признай, че не можеш да се справиш, и ме остави… Остави ме да убедя себе си, че трябва да го направя — той почти прошепна, — не искам да се потя в неведение, Берт. И на момчетата не им харесва… Трябва да знам.

Шрьодер отговори механично:

— Правя всичко стъпка по стъпка. Стандартните процедури. Да се стабилизира ситуацията, да се поддържа диалогът, да ги успокоя, да получа отсрочка…

Белини удари с юмрук по бюрото и всички присъстващи се стреснаха.

— Даже и да получиш отсрочка, колко ще трае тя? Един час? Два часа? Тогава ще се наложи да нападам на дневна светлина, докато ти стоиш тук, до прозореца, пушиш пура и гледаш как ни избиват.

Шрьодер се изправи, лицето му се кривеше в нервни тикове. Опита се да се сдържи, но думите излязоха сами:

— Ако се наложи да тръгнеш, ще вървя до теб, Белини. Крива усмивка мина по лицето на Белини. Той се обърна към Лангли и Шпигел, после отново погледна

Шрьодер.

— Да не забравиш, капитане?

Обърна се и излезе от стаята. Лангли го изчака да затвори вратата, после каза:

— Беше глупаво, Берт.

Шрьодер установи, че ръцете и краката му треперят, и седна. После бързо се изправи и рече пресипнало:

— Наблюдавайте телефона. Трябва да изляза за малко… до тоалетната.

Той тръгна бързо към вратата. Шпигел промърмори:

— Аз също му нанесох няколко удара под кръста. Лангли погледна към Шпигел. Тя каза:

— Хайде, кажи ми, че съм кучка.

Той отиде до бюфета и наля чашка шери. Нямаше намерение да нарича помощничката на кмета „кучка“. Тя приближи до него, протегна се и взе чашата от ръката му. Пийна и му я върна. Лангли си помисли: ето, пак го направи. Имаше нещо неловко интимно и едновременно с това дразнещо агресивно в собственическото отношение, което проявяваше към него.

Робърта Шпигел тръгна към вратата.

— Да не направиш някоя глупост като Берт.

Той вдигна изненадано глава. Неочаквано го попита:

— Женен ли си? Разведен… разделен… ерген? — Да.

Тя се засмя.

— Наглеждай стоката! Доскоро — и излезе. Лангли погледна петното от червило върху чашата

си и я остави. Кучка! Отиде до прозореца. На перваза Белини беше оставил бинокъл. Лангли го вдигна и видя ясно мъжа в камбанарията. Ако Белини нападне, той щеше да е един от първите убити. Чудеше се дали мъжът го знае. Разбира се, че знае. Човекът го забеляза и вдигна своя бинокъл. Двамата се гледаха няколко секунди. Младежът вдигна ръката си за поздрав. Лицата на всички ирландци от ИРА, които Лангли беше познавал, сега се сляха в това лице — младите романтици, ветераните от старата ИРА като Хики, отиващите си „официални“ като Фъргюсън, хладнокръвните „временни“, а сега и фенианите — по-луди от временните, по-лоши от най-лошите… Беше убеден, повечето от тях бяха започнали живота си като приятни малки момченца и момиченца, облечени в миниатюрни роклички и костюмчета за неделната

служба. В някакъв момент обаче, всичко тръгваше наопаки. Но може би тази нощ щяха да успеят да повалят с един удар най-опасните луди. Да посекат кълновете още тук. Никак не му се искаше да си има работа с тях по-късно.

Лангли свали бинокъла и се дръпна от прозореца. Къде, по дяволите, се бавеше Бърк? Усещаше неприятно преобръщане в стомаха си. Сякаш преживяваше пренасяне. По някакъв начин се чувстваше, сякаш е там вътре с тях.

Морийн гледаше как светлината се приближава и почти я посрещна с радост, нея и увещаващия глас на Хики, след като сетивата й ги бяха загубили за толкова дълго. Хики викна отново:

— Знам, че си уплашена, Морийн. Просто си поеми дъх и извикай!

Тя едва не го направи, но нещо я възпря в последния момент. Поредица от объркани мисли се залутаха в ума й — Брайън, Харолд Бакстър, абатство Уайтхорн, мъртвешкото лице на Франк Галахър. Чувстваше, че плува в някакво море от мъгла — без котва, с лъжливи маяци и измамни пристанища. Опита се да отхвърли летаргията и да мисли ясно, да си припомни основната цел — свободата. Свобода от Брайън Флин, свобода от всички хора и неща, които я караха да се чувства виновна и задължена цял живот. Ако веднъж си бил заложник, оставаш такъв за цял живот. Тя се бе превърнала в заложница на Брайън Флин, дълго преди той да опре пистолет в тила й. Беше станала заложница на всичките си колебания и на обстоятелствата, откакто се помнеше. Но сега за първи път се чувстваше по-малко заложница и по-малко предателка. Чувстваше се като беглец от един безумен свят, отърсваше се от едно състояние на духа, което беше далеч по-лош затвор от Лонг Кеш. Веднъж влязъл, оставаш докрай. Глупости! Запълзя отново покрай стената на основата.