Нелсън Демил - Катедралата

Тялото му омекна и остана неподвижно. Седнала на гърба му, Морийн се опитваше да успокои дишането си. Все още долавяше живот в тялото му, чуваше плиткото дишане, конвулсиите на мускулите и плътта, долепени до бедрата й. Започна да стяга гаротата, после внезапно я свали от врата му и зарови лицето си в ръце. Чу гласове да идват покрай криптата и на по-малко от четирийсет фута видя две светлини. Бързо изключи фенерчето и го захвърли настрани. Усещаше сърцето си да блъска лудо, ръцете й трескаво търсеха падналия пистолет.

Единият лъч се вдигна и огледа тавана. Чу гласа на Мегън:

— Още една липсваща крушка. Хитра малка кучка. Другата светлина оглеждаше земята. Хики рече:

— Ето следите им.

Ръцете на Морийн докоснаха тялото на Галахър и усети, че той помръдна. Тя се отдръпна назад. Хики извика:

— Франк? Там ли си?

Приближи светлината и я спря върху тялото на Галахър.

Морийн изпълзя заднишком, докато се спря в колоната. Обърна се и заби пръсти в експлозива, опитвайки се да го отдели от основата. Търсеше детонатора, който със сигурност бе забит някъде в него. Двете светли кръгчета дойдоха по-близо. Хики извика:

— Морийн! Добре се справи, момичето ми. Но както виждаш, хрътките надушиха миризмата. Ще започнем да стреляме напосоки, ако не се предадеш.

Морийн продължи да дърпа експлозива. Знаеше, че няма да стрелят напосоки толкова близо до взривното устройство. Шумът от пълзенето на двамата стана по-силен. Обърна се назад и видя двата кръга светлина да се срещат върху тялото на Галахър. Сега Хики и Мегън закръжиха загрижено около него. Галахър се опитваше да се изправи на четири крака.

— Ето, намерих фенерчето му — каза Мегън.

— Потърси пистолета му — нареди Хики. Морийн дръпна за последно експлозива, после заобиколи колоната, докато стигна до стената, която я делеше от ризницата. Подпря се до нея с дясното си рамо и запълзя, като търсеше с опипване някакъв отвор. Тръби и поводи минаваха през нея, но нямаше достатъчно място, за да мине човек. Отново чу гласът на Хики:

— Морийн, мила, Франк се чувства малко по-добре. Всичко е простено, скъпа. Дължим ти признание, имаш добро сърце. Хайде! Да се качваме нагоре, да се измием хубавичко и да изпием по чаша чай. Морийн видя една, после две, после три светлини, които започнаха да се приближават към нея. Хики й говореше:

— Морийн, намерихме пистолета на Франк, така че знаем, че не си въоръжена. Играта свърши. Ти се справи добре. Няма от какво да се срамуваш. Франк ти дължи живота си и няма да има възмездие, Морийн. Само викни и ние ще те заведем обратно. Имаш думата ни, няма да ти сторим нищо.

Морийн се сгуши до стената. Знаеше, че Хики говори истината. Галахър й беше длъжник. Нямаше да и направят нищо, докато той е жив. Беше едно от правилата. Старите правила, на Хики и на нея. Обаче не бе сигурна за Мегън.

Инстинктите й подсказваха, че всичко е приключило — трябва да се предаде, докато все още е в сила обещанието да не я убиват. Беше изморена и измръзнала, всичко я болеше. Светлините се приближиха. Тя отвори устата си да говори.

Инспектор Лангли четеше книгата за посещения на монсеньор Даунс.

— Мисля, че добрият отец е развличал фенианите като гости няколко пъти… без да знае, разбира се. Шрьодер го погледна. Никога не би му хрумнало да рови в книжата на друг човек. Ето защо някога беше толкова некадърен детектив. Лангли, от своя страна, би претършувал и джоба на кмета само от любопитство. Отвърна язвително:

— Нали не искаш да кажеш, че подозираш монсеньор Даунс?

— Не съм и помислял такова нещо — усмихна се Лангли.

Белини се извърна от прозореца и погледна Шрьодер:

— Не беше нужно да се подмазваш толкова. Имам предвид онова с отправянето на апел и останалия боклук.

Шрьодер почувства страхът му да се превръща в гняв.

— За Бога, това е само номер. Чувал си ме да го прилагам стотици пъти.

— Да, но сега беше искрен.

— Върви по дяволите!

Белини сякаш се опитваше да се пребори с нещо. Наведе се напред с ръце върху бюрото на Шрьодер и каза тихо:

— Аз също се страхувам. Мислиш ли, че искам да изпратя хората си там? Мили Боже, Берт, аз също ще вляза. Имам жена и деца. Но, за Бога, човече, с всеки изминал час, през който шикалкавиш, е за тях още една възможност да затегнат защитата си. Всеки час съкращава времето до зори, когато трябва да нападна. А не искам да ги нападна в зори, в последен отчаян опит да спася заложниците и катедралата, защото те знаят, че следва да го направя в зори, ако не получат което искат. Шрьодер не отместваше очи от Белини, но не отговаряше. Белини продължи и гласът му стана още по-рязък: