Дейвид Морел - Единственият оцелял

Кавано изрече своята половина от паролата:

— Не знаех, че складът е затворен.

— Преди десет години — дойде другата й половина, изречена със същия нестабилен глас. — Името ви е…

— Кавано. А вашето е…

— Даниъл Прескот. Даниъл, а не Дан.

Начинът на представянето също влизаше в паролата.

Към него се обръщаха още и още мръсни и брадясали лица — цяла армия от парцалени кукли, опитваща се да разбере дали новодошлият е враг, благодетел или жертва.

По мазния паваж тук-там започнаха да падат капки.

— Глоубъл Протектив Сървисис има репутацията, че е най-добра — каза гласът. — Очаквах по-засукана кола.

— Една от причините да сме най-добрите е, че не привличаме внимание върху себе си и — което е по-важно — върху клиентите си.

Дъждовните капки започнаха да тупкат по-начесто.

— Сигурно ме виждате — каза Кавано. — Дойдох сам, както поискахте.

— Отвори вратите на колата.

Кавано се подчини.

— Отвори багажника.

Пак се подчини. Човекът сигурно наблюдаваше от подходящо място, което му позволяваше да погледне в колата.

В телефона прозвучаха леки шумове като от нещо метално.

— Ало?

Никакъв отговор.

— Ало? — повтори той.

В отговор звучаха само металическите шумове.

Гръмотевицата този път протътна по-наблизо.

Няколко парцаливи фигури пристъпиха навън от склада. Както и на всички останали, лицата им бяха сипаничави и брадясали, обаче отчаянието в техните очи рязко контрастираше с равнодушието и примирението, които Кавано виждаше в тези на другите. Наркомани, предположи той, и то толкова отдавна подминали времето, когато трябва да си вземат поредната доза, че няма да се поколебаят да я изстискат от някой непознат, проявил неблагоразумието да попадне в ада.

— Хей, дойдох тук да ти помогна — каза той в телефона, — а не да кисна на дъжда.

Отново само металически шумове.

— Мисля, че и двамата направихме грешка.

Той затвори багажника, а след това и вратите. Тъкмо се накани да се качи в колата, когато отново чу треперещия глас:

— Право пред теб. И вляво. Виждаш ли вратата?

— Да.

Беше единствената здрава врата. Затворена.

— Влез — каза гласът.

Кавано седна зад волана.

— Казах „влез“ — настоя гласът.

— След като преместя колата.

Той подкара през настлания с напукан бетон паркинг. Наближил вратата, Кавано направи плавен полукръг и спря колата насочена към посоката, откъдето бе дошъл, готова да потегли веднага, ако се наложи.

— Влизам — каза той в телефона.

Кавано излезе от колата, заключи я с дистанционното и изтича в започналия вече ръмеж. Долавяйки с периферното си зрение някакво движение, той обърна глава наляво покрай склада, където под засилващия се дъжд се бяха събрали още наркомани и го гледаха. Питайки се какво ли ще намери зад вратата (още наркомани?), той пусна телефона в джоба си и направи нещо, което не бе планирал — извади пистолета. Завъртайки дръжката, Кавано забеляза, че макар бравата да бе покрита със слой мръсотия, под него проблясваше повърхността на полиран метал — бравата бе нова. Но не бе заключена. Избутвайки тежката, скърцаща врата навътре, той влезе.

Бързо, колкото ръждивите панти позволиха, Кавано я затвори. Впери поглед към вътрешността и се опита да разбере къде се намира. В дъното се виждаше прашно стълбище с метални стъпала. По перилата му висяха паяжини. От лявата му страна заръмжа мотор на асансьор и той видя затворената му врата. Миришеше на мухъл и отвсякъде лъхаше хлад.

Насочил пистолет към стълбището, а след това и към асансьора, той изви ръка зад себе си да щракне резето и да заключи вратата. Но още преди да го докосне, резето изскърца и с щракане падна на мястото си, задействано дистанционно по електрически път.

Той се концентрира, за да скрие безпокойството си. Нямаше никаква причина да подозира, че се намира в опасност. В края на краищата Дънкан го бе предупредил, че потенциалният клиент, макар и напълно редовен и почтен гражданин, си има своите ексцентричности.

Прескот просто е предпазлив, опита се Кавано да убеди себе си. По дяволите, ако е толкова загрижен за безопасността си, че му трябва платена охрана, напълно естествено е да следи вратите да бъдат заключени. Той е в опасност, а не — аз.

Тогава защо съм извадил тоя пистолет?

Той измъкна телефона от джоба си.

— А сега какво?

Гласът му прокънтя самотно в халето.

Сякаш в отговор, вратите на асансьора се отвориха, откривайки ярко осветена вътрешност.