Дейвид Морел - Единственият оцелял

Едно от полезните неща при повишената степен на предпазливост бе, че поддържа съзнанието му будно във всеки един момент, кара го да си дава сметка за всяка изминала секунда и не само насочва вниманието му към тълпата — нещо типично за Линкълн Сентър, — но също така и към необичайно чистото синьо небе, към приятното слънце, грейнало весело в този майски следобед.

Стигна до прочутия фонтан, седна с гръб към него и направи преценка на обстановката наоколо. Двама младежи си подхвърляха фризби. По пейките седяха ученици, вероятно от близкото училище „Джулиярд“, и четяха читанките си. Делово изглеждащи хора кръстосваха назад-напред между близките сгради. Семейни двойки си бъбреха спокойно. Извръщайки се, Кавано видя, че в другия край на фонтана, зад него, е седнал един бизнесмен. В скута му имаше куфарче и погледът на Кавано го свари тъкмо когато поглеждаше часовника си.

По навик той се премести така, че да може да го огледа по-внимателно. Мъжът бе някъде между трийсет и четирийсет години, среден на ръст и тегло, с късо подстригана тъмна коса. Почти всеки бизнесмен се вместваше в това описание. Черният му костюм изглеждаше скъп и му стоеше превъзходно. Нямаше къде да скрие оръжие. Куфарчето в скута му също изглеждаше скъпо и бе достатъчно блестящо, за да е чисто ново. Когато мъжът кръстоса крака, Кавано успя да огледа едната му обувка. Черна, вероятно кожена, с тънка подметка и толкова нова, че по подметката се виждаха само една-две драскотини. Колкото до часовника…

Кавано нямаше нищо против, че часовникът представлява едно от ония лъскави неща, претъпкани с циферблати и бутони. Вярно, някои бизнесмени предпочитаха да не се набиват в очи, но други се чувстваха направо задължени да носят по себе си какви ли не джунджурии — и един часовник, можещ да работи като хронометър, като в същото време показва часа, минутата и секундата в две различни часови зони, бе доста забавна играчка за някои манталитети. Не, това, което притесни Кавано, бе, че часовникът бе толкова дебел, че ръкавелът на ризата му трябваше да стои откопчан, придавайки му леко раздърпан вид на човек, чиято външност във всяко друго отношение можеше да бъде наречена безупречна.

Мъжът отново погледна колко е часът и насочи вниманието си наляво, към входа на Ейвъри Фишър Хол — една от сградите в комплекса.

В този момент Кавано усети, че някой се приближава към него, и обърна погледа си към висок, строен мъж с едва забележими мустачки и широкопола шапка, която, както той добре знаеше, скриваше оредяваща побеляла коса. Макар че мъжът бе минал петдесетте, от него се излъчваше усещане за жилава сила — нещо присъщо на по-млад човек. Обувките му бяха лъснати така, че на тях Кавано би могъл да се обръсне, ако му се наложеше. Сивият му костюм създаваше впечатление за униформа. Бялата му риза бе разточително колосана. Единствените по-ярки цветове по него бяха червеното и синьото по вратовръзката, които обаче не можеха да прикрият бледността му.

— Дънкан. — Кавано се усмихна и се ръкува с него. — Много жълт ми изглеждаш. Трябва да излизаш по-често.

— Не е хубаво за здравето ми. — Широкополата шапка засенчваше лицето му. Фамилията му беше Уентуърт и тъй като бе прекарал по-голямата част от живота си навън като член на спецотрядите, а по-късно и като инструктор в Делта Форс, бе претърпял три операции от тежък рак на кожата. — Затова пък ти си хванал тен и за мен. Гледай да се пазиш повече от слънцето.

— Да, озоновият слой непрекъснато изтънява. Още една грижа. — Кавано отново хвърли поглед към мъжа в черния костюм, седнал зад него от другата страна на фонтана. — Обаче денят е много хубав, за да си седи човек вкъщи. И ми дойде на ума, че след като и без това трябва да провериш новата система за сигурност на Линкълн Сентър, можем да се видим тук вместо в офиса ти.

Ставаше дума за Медисън Авеню, където се помещаваше централният офис на Глоубъл Протектив Сървисис — охранителна фирма, която Дънкан бе основал, след като напусна Делта Форс. Само след пет години фирмата вече имаше клонове в Лондон, Париж, Рим и Хонг Конг и всеки момент се очакваше откриването на такъв и в Токио. Репутацията й нарасна до такава степен само поради качеството на агентите, които Дънкан наемаше. Всички бяха бивши членове на спецотряди, като някои бяха едновремешни ученици на Дънкан.

— Как са раните ти? — попита го Дънкан.

— Излекувани.

— Посланикът ти праща много здраве.

— Голям късметлия е той.