Дейвид Морел - Единственият оцелял

— Да. Че имаше такъв човек като теб до себе си.

Кавано не можа да сдържи усмивката си.

— Всеки път щом почнеш да ме четкаш, значи ще искаш нещо от мен.

Дънкан му се усмихна виновно, признавайки, че са го хванали в крачка.

— Смяташ ли, че си готов да се върнеш на работа?

Хвърляйки още един поглед през рамо, Кавано видя, че мъжът в черния костюм изглежда по-напрегнат: пак погледна нервно часовника си и продължи да се взира към входа на Ейвъри Фишър Хол. Разкопчаният ръкавел около дебелия часовник му се стори още по не на място.

В същия миг мъжът видя нещо, което го накара да изправи гръб. Сложил в скута си куфарчето, той допря длани до ключалките му, сякаш се готвеше да го отвори.

— Извинявай за минутка — обърна се Кавано към Дънкан.

Той се изправи и заобиколи фонтана, проследявайки погледа на мъжа към Ейвъри Фишър Хол и червенокосата жена, която току-що бе излязла от сградата. На около трийсетина години, добре облечена и хубава, тя крачеше заедно с някакъв мъж, когото малко след като бе излязла, целуна по бузата за довиждане. После тръгна през откритото пространство. След около десетина секунди щеше да мине през тълпата и да се намира близо до мястото, на което бе седнал мъжът в черния костюм, който продължаваше да я следи неотклонно с поглед.

Кавано се приближи откъм страната, откъдето онзи не можеше да го види, и в същия момент човекът отвори куфарчето малко — колкото да бръкне в него.

Жената идваше все по-близо и в един момент погледна към мъжа, изненадвайки Кавано, защото никой наоколо все още не забелязваше нищо нередно около себе си. Тя закова на място и в същия миг мъжът в черния костюм бутна куфарчето на земята, откривайки пистолета в ръката си.

Случиха се няколко неща почти едновременно. Жената писна, мъжът тръгна към нея и Кавано се хвърли към него, бутайки ръката му нагоре. Измъкна му пистолета, довлече го обратно до фонтана, просна го върху ръба и натисна главата му под водата.

Дънкан се приближи до него.

— Да, наистина се чувстваш по-добре.

— Недей да стърчиш там и да гледаш безплатно шоу, ами вземи да извикаш някое ченге.

Дънкан измъкна телефона от джоба си.

— Не мислиш ли, че трябва да му позволиш да си вземе глътка въздух?

— Не, защото в противен случай едва ли ще ни разкаже за какво става дума.

— Казала му, че иска развод или нещо подобно, и той не е могъл да понесе това, разбира се — каза Дънкан.

— Разбира се. Но искам да знам защо се е изтупал така. Той обикновено не носи костюм. Веднага се познава, защото часовникът му е много голям за ръкавела на ризата му.

— Ако не му дадеш да си поеме въздух, има опасност никога да не узнаеш.

— Ще развали работата — кимна Кавано.

После извади главата на мъжа от водата, погледа го малко как кашля и се дави и го попита за костюма.

След още някое и друго потапяне, мъжът бе принуден да обясни. След като гръмнел жена си, която наистина била поискала развод и имала среща с него в кабинета на адвоката си, той щял да застреля и себе си. Черният костюм, както и обувките, били нови. Оставил инструкции да го погребат с тях.

— Значи горе-долу съм налучкал — каза Кавано.

Но имаше и още. Мъжът гледал часовника си непрекъснато, защото знаел кога излиза жена му от работа и кога е срещата им в кабинета на адвоката й. Един от трите циферблата показвал времето. Друг — времето, което е изминало от момента, в който му е казала за развода, до този момент, а третият показвал колко още секунди й оставало да живее.

Кавано отново му потопи главата във фонтана.

— И така, какво ще кажеш? — попита Дънкан.

— За кое?

— Готов ли си за нова задача?

Хотел „Уоруик“ бе ремонтиран наскоро, но фоайето му, цялото в мрамор и тъмна ламперия, пак навяваше чувство за традиционализъм, характерно за една манхатънска забележителност. Кавано сви вляво и влезе в тихия бар на хотела, където на една маса в ъгъла бе седнала привлекателна жена със зелени очи и интересно изражение. Одобри избора й — гърбът й опираше в стена и пред погледа й бяха всички прозорци заедно с вратата, — макар че, ако мислеше, че я заплашва някаква опасност, той поначало не би й разрешил да се мярка на обществени места.

Тя се казваше Джейми Травърс и доскоро бе живяла с него отшелнически живот в ранчото му в планините около Джаксън Хоул, Уайоминг, откъдето той периодично тръгваше да изпълнява поредната си задача, гледайки да поддържа обучението и по стрелба на високо ниво и да прати някого от колегите да я наглежда, докато го няма. Две години преди това тя бе дала показания за гангстерско убийство, на което бе станала неволен свидетел. Босът на мафията, който бе влязъл в затвора, бе обявил награда за издирването и ликвидирането й. На два пъти насмалко не я убиха въпреки полицейската защита, което накара Кавано да се намеси, възхитен от решимостта й, и да уреди изчезването й. Обявата за награда загуби силата си, след като човекът, който я бе издал, се задави със спагетите си в един федерален затвор и умря. Въпреки невинните обстоятелства около смъртта на боса, Джейми бе убедена, че Кавано има пръст в тази работа, но той отричаше, макар веднъж да й бе подметнал, че единственият начин да ликвидираш заплахата от който и да е мафиотски бос бе да ликвидираш самия него. „Късмет“ бе думата, с която Кавано описваше случката с боса в затвора. Малко след това те се ожениха. Продължиха да живеят в Уайоминг, но не заради отдалечеността на мястото, а заради красотата му.