Дейвид Морел - Единственият оцелял

Дългата до раменете блестяща коса си пасваше идеално с бежовия костюм с панталон и бледозелената блузка. Възхитен от жена си, той побутна стола си така, че да може да седне в ъгъла заедно с нея. Мястото му позволяваше да гледа както входа, така и всички минувачи, минаващи покрай прозорците по Петдесет и четвърта улица и Америка Авеню.

— Какво пиеш? — попита я той.

— Перие с лимон.

Той го опита, наслаждавайки се на кисело-горчивия вкус.

— Как мина следобедът ти? Хубаво ли е да си турист?

— Супер. От толкова време не съм идвала в Музея по съвременно изкуство. Все едно се виждаш със стара приятелка… А как мина твоят?

Той й разказа.

— Значи си приел нова задача? — изненада се Джейми.

— Имахме намерение да летим за вкъщи вдругиден, затова тази работа няма много да ни обърка плановете, особено пък след като смяташ утре отново да се видиш с майка ти. Мислех, че нямаш нищо против да се върнеш у дома преди мен. След седмица и аз ще си дойда.

— Но ти едва си се възстановил от последната работа.

— Тази е лесна.

— Същото каза и миналия път.

— И парите ги бива.

— Имам достатъчно пари и за двама ни — отбеляза Джейми.

Кавано кимна. Доходът му като протектор им позволяваше да отсядат в „Уоруик“, който бе достатъчно комфортен, без да прилича на кралски дворец. Но ако решаха да използват парите на Джейми, които идваха от продажбата на обещаваща интернет фирма, основана от нея в началото на 90-те, когато всички бяха полудели по Мрежата, сега двамата щяха да се намират във ВИП апартамента в „Плаза“ или най-малко в „Сейнт Регис“.

— Защо не ме оставиш аз да се грижа за теб? — попита го тя.

— Глупава мъжка гордост.

— Ти го каза.

Той сви рамене.

— Хората имат нужда от защита.

— И ти точно това правиш. Не трябваше да си давам труда да питам. — Тя го хвана нежно под ръка. — Какво й е лесното на тази задача?

— Клиентът не иска никой да го закриля.

— О? — възкликна отново изненадана Джейми. — Ами какво иска тогава?

— Същото като теб едно време. Да изчезне.

Кавано излезе от колата — двегодишен „Форд Таурус“, даден му от Глоубъл Протектив Сървисис. Освен специалната модификация, включваща състезателен двигател и съответното окачване, изборът бе паднал върху нея заради прашносивия й цвят и ненабиваща се в очите форма, която я правеше толкова незабележима, че бе почти невидима сред останалите седани. В неделя следобед обаче тя бе единственото возило в тази изоставена индустриална зона на Нюарк, Ню Джърси. Той огледа покрития с надписи склад — широка сграда на три етажа, чиито прозорци бяха почти до един разбити. Проядените от ръжда врати зееха отворени, разкривайки нещо, което на пръв поглед приличаше на боклуци, но след това ставаше ясно, че това са бездомници. Оръфаните кашони, в които спяха, се простираха в огромното хале докъдето поглед стига. А в черните найлонови чували държаха скъпоценностите си.

Тъмните облаци хвърляха студена сянка. По реката зад склада бръмчаха шлепове. Един влекач наду сирената си. Някъде далече загромоли гръмотевица. Кавано притисна окуражаващо лакът към 9-милиметровия пистолет, мушнат в кобура под мишницата му. „Зиг-Зауер 225“ побираше осем патрона в пълнителя и един в цевта. Наистина неособено масивна огнева мощ, във всеки случай не и колкото шестнайсетте патрона на беретата, но той бе разбрал, че пистолет, побиращ толкова много боеприпаси, бе малко голям за ръката му и се отразяваше на точността. Девет добре насочени изстрела му се сториха нещо по-добро от шестнайсет шарещи около целта поради лош захват. Освен това, както бе решено от федералните маршали в края на 80-те, лекотата в теглото и изчистеният компактен дизайн бяха направили „Зиг-Зауер 225“ идеалното оръжие при обстоятелства, налагащи криенето му. Но просто за всеки случай, в малко кожено калъфче, закачено отляво на колана под сакото, той си носеше още два резервни пълнителя.

Пронизващият хладен вятър се усили, оповестявайки приближаващия дъжд. От зеещия вход на склада надничаха няколко изпити и брадясали муцуни.

Кавано извади телефона от джоба си и натисна номера „важащ само за днес“, който Дънкан му бе дал.

Докато чакаше да се свърже, на входа се появиха още мръсни лица, някои с враждебно изражение, други — с преценяващо.

От отсрещния край телефонът иззвъня втори път.

— Да? — отвърна мъжки треперещ глас с кънтящ звук, сякаш се намираше в голямо и празно помещение.