Дейвид Морел - Единственият оцелял

Кавано мразеше асансьорите — малки, затворени отвсякъде кутийки, готови всеки момент да се превърнат в капани. Нямаше никакъв начин да разбере кой го чака от другата страна, когато вратите се отворят.

— Благодаря — каза той в телефона, — но имам нужда от малко гимнастика. Ще се кача по стълбите.

Очите му постепенно привикнаха с тъмнината на сенките и той забеляза малката камера, монтирана дискретно под стълбите и обърната към вратата.

— Казаха ми, че си искал да изчезнеш. Доколкото мога да видя, ти вече си го направил.

— Не е достатъчно — отвърна треперливият глас.

Но този път дойде не от телефона, а от говорител, скрит в стената.

Кавано затвори телефона и го прибра. В ноздрите му се промъкна слаба и неприятна миризма, сякаш някъде наблизо имаше нещо умряло. Пулсът му се ускори.

Колкото и леко се стараеше да стъпва, металните стъпала гръмко скърцаха.

Стигна до първата площадка и сви нагоре. Неприятната миризма леко се засили. Докато стомахът му предупредително се размърдваше, Кавано стигна до масивна желязна врата. Колебливо посегна към нея.

— Не тая — обади се гласът от стената.

С още по-опънати нерви, Кавано продължи нагоре и след малко стигна до друга врата.

— И тая не — чу се пак гласът. — Между другото, трябва ли да се чувствам по-спокоен, като те виждам с този пистолет в ръката?

— Не знам за теб, но при тези обстоятелства аз се чувствам по-спокоен.

Гласът издаде някакъв звук, който би могъл да мине за горчиво кискане.

Навън се изливаше порой, който блъскаше по сградата, карайки я да потръпва под ударите на капките.

На най-горния етаж го очакваше последната врата. Беше отворена, подканвайки Кавано да влезе в ярко осветен коридор, другият край на който свършваше със затворена врата.

Това е същото като да влезеш в асансьор, помисли си той. Неприятната миризма като че ли бе станала още по-остра. Със стягаща се мускулатура, Кавано не разбираше какво става с него. Една част от съзнанието му настояваше да напусне сградата незабавно. И веднага мисълта му си зададе въпроса: а дали би могъл да я напусне? Въпреки че в яката на сакото си винаги носеше подходящи за отключване кукички и шперцове, Кавано подозираше, че няма да са достатъчни да отворят долната врата. Дишайки малко по-бързо, той се опита да си внуши, че не той, а Прескот е в опасност, което обясняваше, че всички тези неща са просто предохранителни мерки, а не капан, зареден специално за него.

Вдигна поглед към охранителната камера в коридора, в който трябваше да влезе. Да върви по дяволите, каза си той, ядосан от влагата, избила по дланите му. Ако Прескот искаше да ме убие, досега да го е направил. Въпреки силните удари на сърцето си, някаква силна интуиция му подсказа да се примири със ситуацията. Нещо друго обаче му казваше да бяга, в което той не виждаше никакъв смисъл, тъй като нямаше причина да смята, че се намира в опасност. Нетърпелив от тези вътрешни борби, Кавано стигна до твърдо решение и прибра пистолета в кобура. И без това в коридора едва ли би ми свършил някаква работа, помисли си той.

Влизайки, не се изненада, че вратата зад него се затвори и се заключи с трясък.

След здрача в стълбището яркото осветление тук плисна неприятно очите му, но поне острата миризма бе изчезнала. Успял малко да поохлаби опънатите си нерви, той стигна до вратата в края на коридора, врътна дръжката, отвори и се озова в ярко осветена стая, пълна с монитори и електроника. На отсрещната страна се виждаше прозорец, зазидан с тухли.

Това, което обаче привлече вниманието му, бе дебел мъж на около четиридесет и няколко години, застанал пред проблясващата апаратура. Бе с измачкани панталони и също така измачкана бяла риза, изпъстрена от потни петна и плътно залепнала по огромното му шкембе. Пясъчнорусата му гъста коса бе несресана. Имаше нужда и от бръснач. Кожата под очите му бе подпухнала от безсъние. Тъмните зеници на очите му се бяха разширили от напрежение.

Мъжът бе насочил към него колт 45-и калибър. Цевта му потрепваше.

Кавано не изпита ни най-малко съмнение, че ако бе влязъл с пистолета в ръка, мъжът щеше да стреля. Стараейки се с всички сили да диша равномерно, той вдигна ръце, предавайки се на милостта му. Въпреки големия пистолет, чиято цев нервно потрепваше, насочена към него, безпокойството, обзело Кавано по време на изкачването му по стълбите, изглеждаше нищо в сравнение с онова, което този човек сигурно изпитваше, защото Прескот му се стори най-изплашеният човек, когото бе виждал през живота си, като се изключат битките.