Дейвид Морел - Единственият оцелял

— Откога си тук?

— От три седмици.

Под полиците с хранителните продукти Кавано забеляза и рафт с книги. Повечето бяха научни, с огромна разлика в тематиката — от геология до фотография. На корицата на една от тях имаше цветна снимка на гола жена и, изглежда, беше книга за секса. До нея обаче се мъдреха сборник стихове от Робинсън Джефърс, както и още едно-две томчета за самия него.

— Обичаш ли поезия? — попита Кавано.

— Успокоява душата.

В тона на Прескот се промъкна отбранителна нотка, сякаш му се бе сторило, че Кавано ще му се подиграе.

Той издърпа книгата и я отвори, прочитайки първите редове, попаднали пред очите му:

Прескот се наежи като че ли още повече.

— Знае как да ми грабне вниманието.

Кавано остави книгата на мястото й и продължи да разглежда обстановката. До малкия телевизор бяха наредени видеокасети. Във вкуса на Прескот нямаше точно определен стереотип — трилър с Клинт Ийстууд, до него стара, сълзлива мелодрама с Трой Донахю и Сандра Дий от седемдесетте…

— Виждал съм и по-лоши места за криене. — Кавано помисли още малко. — Бездомници и наркомани като параван. Умно. Откъде разбра за този склад? И как оборудва тази стая?

— Направих го преди година — отвърна Прескот.

— Какъвто и да ти е бил проблемът, значи си виждал, че идва.

— Не точно този проблем.

— Тогава защо…

— Винаги вземам мерки предварително — обясни Прескот.

— Не ми звучи смислено.

— Просто за всеки случай — каза му Прескот.

— За в случай на какво? — Вниманието на Кавано внезапно бе привлечено от някакво раздвижване на един от мониторите. — Чакай малко.

— Какво има? — Прескот се завъртя като ужилен към монитора.

На черно-белия екран се виждаше как десетина опърпани фигури шляпат през дъжда и се събират около тауруса.

— Господи! — промълви Прескот.

— Тия наркомани са направо смайващи — каза Кавано. — Каквото и да оставиш, ако не се навърташ около него, те се опитват да го откраднат. Познавах едно време един, който открадна от баща си двайсет килограма кучешка храна, за да си купи дрога. Но което е още по-смайващо — наркодилърът му приел кучешката храна, вместо да поиска пари. Като нищо след това може да я е изял.

На екрана част от опърпаните фигури, подгизнали от дъжда, задърпа страничните огледала, докато друга част с помощта на някакви железа се мъчеше да свали тасовете.

— Може ли да чуеш какво става навън? — попита Кавано.

Прескот щракна някакво копче на командното табло. Плющенето на дъжда моментално изпълни стаята.

Кавано чу далечния звук от стържене на метал, докато парцаливите фигури се трудеха под проливния дъжд, мъчейки се да разглобят колата му.

— Ей сега ще ви дам за душата, момчета.

Извади дистанционното на колата от джоба си. Бе доста по-сложно от обикновено и по него имаше половин дузина копчета. Прескот го гледаше заинтригувано, докато той натисна едно от тях.

Внезапно стаята се изпълни с пронизителния вой на сирена, който започна да издава таурусът, карайки хората долу да изпуснат импровизираните си инструменти и да се разбягат — жалки, подгизнали подобия на плашилото от Магьосникът от Оз.

Кавано натисна копчето още веднъж и воят спря.

— Готов ли си да излезеш оттук? — обърна се той към Прескот.

— Закъде? — впери разтревожен поглед в него Прескот.

— За някое по-безопасно място от това, макар че, Бог ми е свидетел, и това е достатъчно безопасно. След като екипът ми пристигне, след като се организираме, ще ти дадем нова самоличност и ще те преместим. Обаче искам да знам за какъв вид степен на риск говорим. Защо си толкова уплашен?

Прескот отвори уста да отговори, но спря и отново се намръщи към монитора.

Четирима от мъжете се бяха върнали и отново се насочваха към тауруса.

— Поне инат не им липсва — отбеляза Кавано.

Той натисна друго копче на дистанционното.

Изпод калниците забълва гъст, сивкав дим. Въпреки дъжда кълбетата се разраснаха и обгърнаха наркоманите. Кашляйки и псувайки, те заотстъпваха с несигурни крачки. Свити одве, сякаш се канеха да повръщат, те залепиха длани на очите си и се отдалечиха, олюлявайки се.

Кавано отново натисна копчето и димът спря да излиза изпод калниците.

— Какво, за бога, беше това? — попита Прескот.

— Сълзотворен газ.

— Какво?

— Колата е направена по начина, по който се правят всички коли на Тайните служби. Бронирана е и… — Новата картина, появила се на монитора, го накара да млъкне. — Смайващо. С такава амбиция тия момчета, ако бяха политици, щяха да управляват света.