Дейвид Морел: Единственият оцелял

Всеки момент, помисли си той.

Чувството му за време бе съвършено. Над главата му избухнаха светлинни ракети. Леко забулени от дим, ярката им светлина разкъса мрака. Хората на Брадок изненадано вдигнаха глави към небето. Бавно падащите ракети проблясваха в мътната вода. Макар той да знаеше предварително, че ще има ракети, беше му заповядано да не казва на останалите.

Очаквай всичко.

Не се изненадвай от нищо.

Една от целите на нощното учение бе да се накарат и без това напрегнатите до краен предел хора на Брадок да почувстват надвиснала неочаквано опасност. В същото време току над клоните на мъртвите дървета прелетяха с оглушителен рев три самолета. Приближаването им бе толкова бързо, че ревът им всъщност се чу чак когато тях отдавна ги нямаше. Брадок носеше водоустойчив електронен предавател, указващ точно мястото, където се намираха, така че пилотите да знаят накъде да не стрелят. Отминали над тях, самолетите изстреляха в блатото ракети и 50-милиметрови трасиращи снаряди. На около двеста метра пред тях нощта стана светла като ден от експлозиите и огъня.

— Господи! — прозвуча нечий смаян глас.

Не, извика Брадок наум. Имаш заповед да не говориш.

— Какво, по дя… — обади се друг негодуващо. — Не знаят ли, че сме тук?

Енергично разплисквайки водата пред себе си като ледоразбивач, Брадок се насочи към втория обадил се и впери в него разярен поглед. Затваряй си устата, крещяха очите му.

Към тях се носеше димът от експлозиите. Замириса на кордит и мърша и Брадок усети, че му се повдига.

— Божичко, тия ракети едва не ни уцелиха — обади се трети.

Брадок разплиска водата към него, налагайки му да замълчи само с гневния си поглед. По дяволите, не губи самообладание, спазвай заповедта, искаше му се да кресне.

Водата като че ли стана още по-студена. Усетил нещо меко да се отърква в левия му хълбок, Брадок потрепери още по-силно. Сърцето му лудо блъскаше в гърдите. Дишането му се превърна в чести, накъсани хрипове.

— Никой не е споменавал за ракети — обади се четвърти с треперещ глас.

Побеснял, Брадок се извърна към него, после спря, защото бавно падащите светлинни ракети изсъскаха във водата, вдигна се дим и тъмнината отново обгърна всичко и всички. Брадок вече трепереше толкова силно, че зъбите му затракаха. В същото време в стомаха му като че ли се разгоря огън. Към гърдите му се запромъква необясним страх и мускулите му се вдървиха, пръскайки жега около сърцето му. Дъхът му излизаше толкова начесто, че не можеше да го спре. Вдишай — едно, две, три. Задръж — едно, две, три. Издишай — едно, две, три. Вдишай — едно, две, три. Задръж — едно, две, три.

Гърдите му обаче не спираха трескаво да се надигат и спадат, отказвайки да се подчинят. Не разбираше какво става. На фона на преживените от него бойни акции това бе нищо. Блатото е мой приятел. Тъмнината е моя приятелка. Какво става с мен, искаше му се да изкрещи.

Обаче един от хората му — най-печеният — наистина изкрещя.

— Нещо ме ухапа!

Не! Гласът му прозвуча толкова панически, сякаш извика някоя госпожица в парка, а не закален боец.

— Змия!

В хълбока на Брадок се удари дънер… или нещо друго.

— Алигатор!

— Има нещо под м…

Изведнъж един от хората му изстреля дълъг откос в тъмнината. Пламъкът, потрепващ в края на дулото, освети набръчканата повърхност около тях, от мъртвите клони на дърветата се разхвърчаха трески, мъжете се разпищяха като девици и само след секунда всичко живо стреляше напосоки в тъмнината. Дясната ръка на Брадок бе разкъсана от попадение. Загуби равновесие и падна назад — мръсната вода нахлу в устата и носа му.

Под водата трясъкът от автоматите се чуваше приглушено. Без да изпуска оръжието си, Брадок се мъчеше да преодолее тежестта на дърпащата го назад раница и се опитваше да се изправи. Накрая успя да изплува на повърхността, вдиша трескаво, но ушите му писнаха от оглушителната стрелба наоколо. Покрай главата му се стелеше гъст дим, наситен с миризма на кордит.

Заслепен от блясъка на изстрелите, той ревна:

— Прекрати огъня! Прекрати огъня!

Страхът го беше стиснал за гърлото толкова здраво, че едва успя да познае гласа си. Леко пресипналият му плътен баритон се бе превърнал в жалко, треперливо скимтене.

В лявото му рамо попадна куршум и ударът отново го просна по гръб във водата. В гърлото му като че ли се впиха зъби. Не! Блатото е мой приятел! Алигаторите са…

Когато отново се подаде с усилие над повърхността, потъвайки в трясъка и проблясъците на паническата стрелба, задната част на главата му бе отнесена от куршум.