Дейвид Морел - Единственият оцелял

— Бедният Тед — промърмори Джейми, издухвайки дима.

През стъклената врата се виждаха светлинките с указателя на етажите над вратата на асансьора. Кавано не можеше да прочете цифрите оттук, но броеше местещата се светлинка. Седемнайсет. Светлинката остана да свети на осемнайсет. Прибави едно за приземния етаж, каза си той. Значи са слезли на деветнайсетия.

Изтръсквайки пепелта от цигарата си, той забеляза към мястото за доставки да спира пикап с надпис „Пицария «Домино»“. От нея излезе длъгнест шофьор с очила, понесъл цяла купчина пици в ръце.

— Дай да видим сега къде отиват пиците — каза той.

Когато шофьорът наближи към тяхната пейка, Кавано се изправи, усмихна се уверено и го заговори:

— Здрасти. Рекохме да запалим по една цигара и хем да ви спестим качването до горе. Двайсет и осми апартамент, нали?

Това беше апартаментът на Джон.

— Съжалявам. За друго място са.

— Всичките? — впери поглед Кавано в купчината. — Сигурно за оня купон на седмия етаж. Всъщност и заради тях слязохме. Такъв шум вдигат…

— Не. Тая купчина отива при… — Доставчикът се вгледа през очилата върху етикетчето на една от кутиите. — …деветнайсет единайсет.

— Късметлии — обади се Джейми. — Май трябва да почакаме и да запалим по още една.

— Няма да се забавят — успокои ги шофьорът.

— Извинете за безпокойството — каза Кавано.

— Няма проблем.

Балансирайки внимателно кутиите, доставчикът се качи до стъклените врати точно в момента, когато отвътре излезе човек и му отвори. Джейми загаси цигарата си.

— За какво беше това сега? Да не би да си помисли, че тази пица е за апартамента на Джон?

— Този път може би не. Но скоро ще дойде нещо за хапване. Я пица, я китайска храна, я нещо друго.

— Откъде си толкова сигурен?

— Защото много пъти съм виждал пазачи да допускат същата грешка. Да седиш денонощно и да вардиш някого е отегчителна работа. Ако охраната се състои от хора без дисциплина, те си мислят непрекъснато за ядене. Ще претърсят шкафовете и ще си сготвят нещо, но повечето от тях не ги бива в това. — С изключение на Чад, който можеше да направи всякаква вкусотия от каквото и да е, помисли си Кавано и очите му се замъглиха. — И като не могат, започват да си мислят за пица, за печено пиле и за какво ли не. Ако това са от ония, които се опитаха да хванат Прескот в склада, у тях има доста трески за дялане, което предполага, че са от този тип хора.

— Може да чакаме с часове.

— Ако това изобщо стане, то ще стане скоро. С Джон говорих по телефона преди по-малко от час. До този момент са били под напрежение, така че едва ли им е било до ядене. Сега вече могат да се отпуснат и да хапнат.

— Пазачът на блока дали няма да прояви любопитство към присъствието ни пред входа?

— Той не ни вижда.

— Как така да не ни вижда?

— Като бях тук за последен път, забелязах, че фоайето е много по-ярко осветено от пътеката към входа и отвътре се вижда само отражението от вътрешността. Пазачът не може да наблюдава какво става навън.

— Ами камерата над вратата.

— Ти си я забелязала? Тя е насочена към зоната около вратата, а не към улицата. Когато измъкнем Джон оттук, ще му кажа да си намери по-добре охранявана сграда.

— Това е номер, който прилагаш и на клиентите ли?

— Какъв номер?

— „Когато измъкнем Джон оттук“. Говориш ми за бъдещето така, все едно че е станало, за да ме накараш да се почувствам по-добре. Наистина действа.

В зоната за доставки спря още един пикап, този път с надпис „Пица Хът“.

— Мой ред е — каза Джейми, доволна, че намира нещо, с което да поотпусне опънатите си нерви.

Докато шофьорът сваляше кутиите с пица, тя се приближи към него, потривайки ръце, сякаш предвкусвайки приятното хапване, което я очаква.

— Здрасти. Решихме да слезем да изпушим по една цигара и заедно с това да ви спестим качването до горе. Двайсет и осми апартамент. Умираме от глад.

Пъпчивият пубер също бе гладен, само че за друго. Едва не изтърва кутиите, като видя привлекателната жена до себе си.

— Ъ-ъ… — заекна той — ъ-ъ… нека да погледна. — Той се вгледа в етикетчето. — Да, двайсет и осми.

— Прекрасно.

— Две средни? Една пеперони и черни маслини? Другата де лукс?

— Точно така. Страхотно ухаят. Колко ви дължа?

Джейми му даде бакшиш и пое двете кутии.

— До следващия път.

— Да, госпожо — изчерви се хлапето, качи се замаяно в колата и потегли.

— Две средни пици — отбеляза Джейми. — Достатъчни за две горили.