Дейвид Морел - Единственият оцелял

— Мъртъв ли беше?

Кавано имаше странното чувство, че с всяко казано изречение започва да говори като че ли по-бързо.

— Отначало помислих, че е мъртъв. Но веднага след това го видях да примигва. Зениците му бяха огромни. Спуснах се към телефона и позвъних на един лекар, с когото работехме често. После се върнах при клиента. Не мислех, че може да е отровен: заплахата се отнасяше за отвличане, а не за убийство. Въпреки това го попитах: „Отрова ли?“, но той поклати глава отрицателно. „Инфаркт?“, пак го попитах — и той отново разтърси глава отрицателно. „Инсулт — казва. — Свят ми се вие. Стаята плува. Таванът се върти“. Пипнах му пулса. Сто и петдесет. И тогава чак разбрах какво му е, макар първо да изчаках доктора да каже за какво става дума.

— И какво му беше?

Кавано усещаше туптенето в слепоочията си.

— Масивна свръхдоза никотин и кофеин. Толкова години се бе помпил непрестанно, че накрая организмът му не е могъл да издържи на напрежението. Докторът трябваше да му даде успокоително и му предписа детоксикационна процедура.

— И процедурата даде ли резултат?

— Вероятно тя му спаси живота. Обаче злото вече бе сторено. Организмът му бе установил границата на стрес. И след това, ако се намираше в една стая с някого, който пуши, ако вдъхнеше дори и само малко дим от цигара, организмът му реагираше остро и той почти припадаше. Ако пийнеше макар и глътка-две от нечие чуждо кафе, макар и — забележи — безкофеиново, което всъщност не е изцяло без кофеин, сърцето му започваше да бие като чук.

Джейми сви вежди.

— Добре де, какво искаш да ми кажеш с това?

— Адреналин. — Краката на Кавано запотрепваха още по-начесто. — В момента усещам как кипи в мен. Преди да вляза в къщата на Карен, го посрещах с готовност и удоволствие. Но сега… — Устата му бе толкова пресъхнала, че едва говореше. — Това, което исках да ти кажа, да те предупредя… Това, което се случи с мен в мазето на Карен… — Не можеше да го изрече, не можеше дори да си представи, че някога ще му се наложи да го каже. — Може би вече няма да мога да го правя.

Отначало Джейми не реагира, после попита:

— Искаш ли да се върнеш в Уайоминг?

— Не. Аз… да — отвърна Кавано. — Искам да се върна в Уайоминг.

Джейми го изгледа учудено.

— Толкова съм объркан… — Думата го изненада. — …толкова ме е страх от промяната вътре в мен, че ми се иска да се върна в Джаксън Хоул и никога повече да не мръдна оттам. Но ако го направя, вече няма да съм полезен нито на теб, нито на себе си, нито на когото и да било. Как мога да се преструвам, че съм близък с някого, ако оставя Джон да умре. Нямаше да се забърка в тази каша, ако не бях аз. Ако го убият…

— Няма да го допуснем.

— Така е, за бога! Но не съм много сигурен как ще се почувстваш с някого, който показва признаци на страх.

— Искаш да кажеш признаци, че е човешко същество.

— Ще се постарая да бъда надежден, каквато си ти до този момент. — Кавано пое дълбоко дъх, опитвайки се да се съсредоточи върху това, което му предстоеше да извърши. — Някой следи ли ни?

Джейми вдигна поглед към огледалото.

— Отзад всичко изглежда нормално.

— Карай към парка, където сутринта се видяхме с Джон.

— Какво има…

— Аз му се обадих в неговия апартамент. Жена му почина миналата година. Той живее сам. Точно там са му опрели пистолета в челото, когато говорих с него. И там е логично да го държат.

Двамата оставиха тауруса на паркинг и тръгнаха по сенчестата алея към другия край на парка. Там, криейки се между дърветата, те надникнаха през оживената улица към ярко осветения блок.

— Шестият етаж — каза Кавано. — Вдясно. Четвъртият апартамент откъм края.

Джейми се вгледа в указаната посока.

— Свети само един прозорец.

— Това е всекидневната. Джон обича изгледа към парка.

— Но не и тази вечер. Пердетата са дръпнати.

— Прозорецът до него отдясно… Спалнята му свети ли?

— И там пердетата са дръпнати, но светлина не се вижда. Други стаи има ли?

— Не. — На Кавано му се прииска да се върнат в колата и да се махнат оттук. — След като жена му почина, той продаде къщата и се премести тук. Каза, че искал да живее по-простичко. Превърна се в нещо като отшелник и четеше Библията, когато не гонеше лошите.

— Какво е разположението на стаите?

— От входната врата се влиза в коридор, който води до всекидневната. — Разговорът на познати теми му помогна да забрави за момент усещанията си. — Като тръгнеш по коридора, вляво има арка, водеща в малка кухня. През друга арка в отсрещния край на кухнята се излиза във всекидневната. Вляво е вратата за спалнята.