Дейвид Морел - Единственият оцелял

— А банята?

— Вляво от спалнята.

Вниманието на Кавано рязко нарасна, като видя, че зад завесите се размърда някаква фигура.

— Колко души мислиш има при него?

— Най-малко двама. Единият да почива, докато другият го пази.

Мисленето за триковете в занаята продължаваше да му помага да не се поддава на емоциите.

— Сигурно стои вързан на стол във всекидневната. Така спалнята е изцяло тяхна, за да могат да подремват на смени.

— Но как ще го измъкнем?

В момента, в който Джейми зададе въпроса, към сградата се приближиха мъж и жена и влязоха в ярко осветеното фоайе. През огромните стъкла на входа се виждаше охраната — мъж, седнал зад дълго бюро. Той каза нещо на двойката, вдигна телефона, каза нещо и в него, кимна и натисна някакво копче. Стъклената врата вдясно се отвори и осигури достъп на двойката към асансьорите.

— И изобщо как ще влезем в блока? — продължи Джейми въпроса си.

— Според закона трябва да има и други, аварийни изходи за извънредни ситуации. Можем да минем отзад, да намерим някой от тях и да отворим по втория начин.

— Това още не си ми го показвал.

— Пропуснал съм, признавам, но мисля, че сега не му е времето. Кварталът е много оживен и има опасност да ни забележат. И ако ни тикнат в участъка, няма да мога да помогна на Джон. Хайде да отидем до онзи магазин на ъгъла и да си купим цигари.

— Цигари? Какви са тия глупости? Ти не пушиш.

— Едно време, като постъпих в Протектив Сървисис, пушех. Дънкан сложи край на това. Още го чувам да ми се кара: „Как можеш да пазиш някого и в същото време да палиш цигара?“

— И сега смяташ да ги почваш отново?

Входът на блока бе на около петнайсетина метра от улицата. Пътеката към него бе обрамчена от грижливо подравнени храстчета. Няколкото пейки допълваха приятната обстановка.

Кавано избра най-близката до улицата пейка, посочи я на Джейми и отвори пакета цигари.

— Цигара? — попита я той.

— Каква муха ти е влязла?

— Пробвай ги. Бъди дръзка. Помагат да минава времето. Той й подаде цигара и я запали, успял да потисне треперенето на ръцете си.

— Нямам никаква представа как да я държа — каза тя.

— Няма значение — отвърна Кавано и запали цигара.

Джейми се закашля.

— Хей, не съм ти казал да вдишваш. Само дръпваш в устата и издухваш дима… не бързай толкова.

— Ужасен вкус.

— И още как. Чудя се как съм ги харесвал едно време.

Край тях минаха две жени и ги изгледаха неодобрително.

— Напоследък с толкова много нароили се зони, забранени за пушене, няма нищо по-обичайно от това двама души да клекнат пред някоя сграда и набързо да опънат по някоя и друга глътка тютюн — каза Кавано. — Все едно сме дошли на някого на гости, припушило ни се е много и са ни изгонили тук, за да не умирисваме всекидневната.

Минаха мъж и жена и укорително поклатиха глави. Следващата двойка обаче ги погледна със съчувствие, сякаш и нея са я гонили така и знае какво е.

— Добре, намери начин да оправдаеш присъствието ни пред входа — каза Джейми. — И сега какво?

— Прави това, което прави и Прескот. Слушай и се учи.

Хората идваха и заминаваха и разговорите им за правещи се на главни герои шефове, за новооткрити ресторанти, за евтини билети до Бахамите и за жени, които трябва да спрат флиртовете си с чужди мъже, заглъхваха надолу по улицата.

Така минаха пет минути.

— Божичко, не мога да си представя, че свършихме с тия цигари толкова бързо — отбеляза Кавано. — Да запалим по още една.

— Ако пръстите ми се нацапат с жълто… — каза Джейми.

Кавано й даде още една цигара и драсна клечка кибрит, преструвайки се, че не забелязва двете таксита, които спряха до тротоара. От всяко от тях слязоха по четирима добре облечени мъже и жени. След като запали и своята цигара, той вдигна поглед към нощното небе, правейки се, че не обръща внимание на осемте души, минаващи край него.

— Колко е часът? — попита разтревожено една от жените. — Почти десет? Слава богу, че успяхме. Санди каза, че двамата с Тед щели да ходят на кино и в десет и петнайсет щели да си бъдат у дома.

— А тя как ще успее? — попита един от мъжете.

— Щяла да се престори, че не й е добре, и нямало да ходят на вечеря. Умница, а? Сестра й ще ни пусне. Представяш ли си каква физиономия ще направи Тед, когато всички викнем в един глас: „Изненада“.

Всички се струпаха пред пазача, говорейки му един през друг, но той само вдигна телефона и кимайки, натисна бутона да ги пусне през вратата.