Дейвид Морел - Единственият оцелял

Шумът от движението наоколо накара Кавано да притисне слушалката още по-силно към ухото си.

— Да не смяташ, че трябва да отида да проверя до Института?

— Не. Отиди да провериш от източника.

— Ако намекваш за лабораторията на Прескот, прекарах цял ден в университетската библиотека и не намерих нищо за лабораторията — нито на хартия, нито в интернет.

— Аз обаче намерих. Не е посочено с какво се занимава, но се намира в…

Покрай него мина пикап със спукано гърне.

— Какво, какво? Не можах да чуя.

— Казах, че лабораторията се намира на едно място, наречено Бейли Ридж във Вирджиния.

— Къде е това?

Ръдърфорд му описа как да стигне дотам, после добави:

— Съжалявам, че не мога да помогна повече.

— Помогна достатъчно. Благодаря. Ще ти изпратя тая китайска храна.

— Не си прави труда. Не се майтапих, като казах за главоболието.

— Ще ти се обадя утре. Дотогава ще съм натрупал още въпроси.

— Чудесно.

— Същият номер и същото време.

Кавано прекъсна връзката, избърса слушалката, окачи я и се вмъкна в тауруса.

— Научи ли нещо? — попита го Джейми.

— Да, някой има опрян в челото пистолет. Хайде да се махаме оттук, докато не е дошла цяла флотилия от необозначени коли около тоя телефон.

— Имахме предварително уговорена парола, която да увери всеки от нас, че другият няма проблеми — каза Кавано.

Вените му като че ли се издуваха от тревога, докато шареше с поглед из движението.

Джейми слушаше напрегнато и караше.

— Една шега с китайски ресторант и главоболие. В началото на разговора и двамата казахме онова, което се бяхме разбрали. В края му обаче, когато казах на Джон, че ще му изпратя китайската храна, той трябваше да ми отговори: „Не си прави труда. Вече имам планове за вечеря“. А вместо това отново повтори оная тъпотия с главоболието.

— А даде ли ти някаква информация? — Джейми хвърли поглед в огледалото за обратно виждане.

— Да. Каза ми къде се намира лабораторията на Прескот. Трябва да приемем, че това е клопка.

— Някой го е накарал да го направи.

— Без съмнение. — Ръцете на Кавано се изпотиха. — Но Джон знаеше, че не ме предава… Защото ме предупреди с това, че не каза както трябва паролата.

— А дали този, който го е държал…

— Не го е убил ли? — Сърцето на Кавано заби по-бързо. — Веднъж заредили капана, те няма да имат нужда от него. Но все пак успях да му спечеля малко време.

— Как?

— Казах му, че ще му се обадя утре пак. По същото време. И на същия номер. И ще имам повече въпроси. Затова ония, дето са го хванали, няма да го убият веднага. Защото капанът може и да не щракне. Затова трябва да си запазят връзката с мен. А връзката е той.

Джейми го погледна, опитвайки се да прецени ситуацията.

— Доста неща трябва да науча от теб.

— Слушай, ние двамата с теб трябва да поговорим. — Кавано сведе поглед към ръцете си, с усилие потискайки треперенето им.

— Че ние винаги говорим.

— Но не за всичко.

— Ето че пак започваш. Сега ще ми кажеш, че работата става вече много опасна и ще трябва да се върна в Уайоминг, където ще бъда в безопасност. Не си прави труда. Ти ми отвори вратата. Ти ме извика и нямам намерение да си тръгна. Доказах вече, че мога да помагам. Доказах, че на мен може да се разчита, че имам добра интуиция и няма да се пречупя. Ако искаш да запазиш отношенията ни, това е цената, която трябва да платиш. Повече никакви тайни. Няма да се разделяме. Преди две години щяха да ме убият, ако не беше ти. Задължена съм ти и съм твърдо решена да ти върна услугата.

— Съгласен.

— Моля?

— Не ми дължиш нищо, но за останалото нямам намерение да споря с теб. Не искам да те моля да си тръгваш.

— Тогава…

— Исках да те предупредя за нещо.

— Да ме предупредиш?

— Казах ти, че нещо стана с мен. В мазето на Карен. По време на пожара.

Озадачена, Джейми го изчака да продължи.

— Изгубих самообладание.

— С всеки би се случило. Напоследък много ти се събра.

— Не — възрази Кавано. — Стресът за мен се беше превърнал във втора природа. Това ме караше да се чувствам жив. Само дето… — Устата му пресъхна. — Май вече не е така…

Джейми се взря в него по-внимателно.

— …Пет години в Делта Форс и още пет в Протектив Сървисис аз живеех с екшън — каза Кавано. — Физически усещания, от които много хора се ужасяват, за мен бяха истинско удоволствие. Нямах търпение да усетя как адреналинът отново залива като гореща вълна съзнанието ми. Обичах да усещам притока му. — Кавано се опита да забави учестеното си дишане. — Веднъж се наложи да охранявам един висш шеф на фирма, който бе пристрастен към никотина и кофеина. Пушеше по два пакета цигари без филтър и изпиваше четиринайсет чаши силно кафе всеки ден. Наричаше цигарите и кафето „ракетно гориво“. Казваше, че то му давало възможност да мисли по-добре, по-бързо и по-ясно. Чувстваше се прекрасно под въздействието им. Една сутрин в Брюксел, докато стоях пред апартамента му в хотела, чух отвътре някакъв шум, сякаш нещо падна и се счупи. Тогава бяхме двама агенти, повиках другия да наглежда коридора, а аз се втурнах вътре. Заварих го проснат на пода. Шумът, който бях чул, беше от количката със закуската — беше я обърнал при падането.