Дейвид Морел - Единственият оцелял

— Какво друго още трябва да се направи?

— Да се сложат по-твърди амортисьори — отвърна Кавано. — Да се свърже запалването така, че да може да се пали лесно и без ключ. Но преди всичко трябва да се вмъкнеш в багажника.

— Моля?

— Не се шегувам. Просто ни трябват някои мерки.

— Всъщност да го направим в багажника ми звучи доста интригуващо.

— Не и с това рамо.

— За тази работа рамото ти не ми е нужно. За какво са ни мерките?

— Ще трябва да монтираме дванайсетмилиметров стоманен лист, за да не дава възможност куршумите да минават през купето.

— Стой мирно.

— Ръцете ти са студени — каза Кавано.

— Стига си мрънкал и се отпусни. Ще свърши, преди да си усетил.

— Никога не си ми казвала това. Напомня ми за онова момиче, дето било в час по сексуално образование.

— В час по сексуално образование?

— Да. Учителят им казвал: „Не си съсипвайте живота само заради петнайсет минути удоволствие“, и момичето попитало: „Петнайсет минути? Какво правите, за да издържите толкова дълго?“

— Не мърдай — каза Джейми. — Готово. Как беше?

— Не усетих нищо.

— Видя ли? Ставам все по-добра. — С помощта на стерилизирани ножици и пинсети Джейми преряза и извади още един шев. — Изглежда ми чисто. Няма признаци на инфекция. — Клъцна още един шев и го измъкна. — Нов експонат към колекцията ти от белези.

— В тях ми е красотата.

След като махна всички шевове, Джейми разгледа резултата от работата си.

— Адски добра съм станала. Раната още заздравява. Ей сега ще направим и превръзка, за да ти напомня да внимаваш.

— О, ще внимавам.

Бяха минали десет дни от пожара в бункера. Имаше много неща за правене, но почти през цялото време Кавано си бе почивал и се бе лекувал, подлагайки търпението си на изпитание. Въпреки веселите задевки с Джейми, които чувстваше, че е длъжен да прави, настроението му бе мрачно. Насън, а много често и наяве, виждаше ярки образи — части от смазаната глава на Роберто, как Чад и Трейси се разхвърчават на парчета, обезобразеното от куршумите лице на Дънкан. Помнеше как бе вперил ужасен поглед в Карен, седнала в инвалидната количка, стиснала ръце пред гърдите си, с разкривено от ужаса на смъртта лице — смърт, чиято причина бе все още безсилен да обясни. Обаче знаеше едно нещо със сигурност: за всичко това бе виновен Прескот.

— Ще се организираме колкото е възможно по-добре. Време е да излезем от гроба.

Чернокожият здравеняк направи завой и затича по-бързо по алеята в парка, намиращ се в покрайнините на Вашингтон. Не беше сам. В 6,30 ч. сутринта по околните алеи имаше още доста бегачи, подготвящи се за стреса на новия ден. Поради леката хладина мъжът бе облечен в брезентови панталони и горнище на анцуг. Белият мъж, който тичаше редом с него, бе облечен по същия начин.

Двамата тичаха покрай храсти, дървета и патици в езерото. Когато стана ясно, че белият мъж тича редом с него доста по-дълго, отколкото е прието за непознат, чернокожият хвърли поглед към него и замалко не се препъна.

— Да не съм изпаднал в религиозен транс? — възкликна той. Казваше се Джон Ръдърфорд. И беше отрасъл като баптист от Юга. — Видения ли имам? Гости от отвъдното?

— Виж и ще повярваш.

— Да, ама Тома пак се е съмнявал. И не повярвал, докато не сложил ръката си на едната рана на китката.

— Неприятно ми е, че те разочаровам, но не те познавам достатъчно за такава фамилиарност. Но тъй или иначе, нямам рана на китката.

Почти излекуваната рана на рамото му го болеше от бягането по бетона, но тъй като внимаваше да не размахва много ръката си, търпеше се.

— Чух, че се водиш изчезнал — каза Ръдърфорд. — Вероятно мъртъв.

— Тия досадни слухове. — Кавано тичаше до него, без да изостава, и челото му вече бе оросено от пот. — Откъде ги чу?

— Вторият по старшинство в Протектив Сървисис ми каза. Щяхме да ви възлагаме поръчка.

Кавано кимна. Правителството разполагаше с няколко изключително добри служби по охрана — като Тайните служби, Ю Ес Маршал Сървис и служба „Охрана на дипломатическото тяло“, — но поради недостиг на персонал, понякога се наемаха и неправителствени агенции.

— Изглежда, ти, Дънкан и още трима оперативни агенти сте изчезнали от лицето на земята заедно с клиента — додаде Ръдърфорд. — Едно от тайните ви места е било разрушено.

— А каза ли ти вторият по старшинство кой точно клиент и кое място?

— Ще ми каже, ама друг път. — Двамата завиха още веднъж, без да намаляват темпото, макар дишането на Ръдърфорд да бе вече малко по-затруднено. — Ако беше го направил, никога вече нямаше да работя с вашата фирма. Единствената причина, която го накара да ми каже дори толкова, бе да разбере дали не съм чул нещо.