Дейвид Морел - Единственият оцелял

— А ти чул ли си? — На гърдите на Кавано изби тъмно петно.

— Шепот дори не съм чул.

Двамата минаха още веднъж покрай езерото.

— И така, какво стана? — попита Ръдърфорд.

— Можеш ли да пазиш тайна?

— Ако не можех, Бюрото да ме е изритало много, много отдавна.

Въпросът бе риторичен, а отговорът — очакван. Кавано изобщо не би рискувал да се види с Ръдърфорд, ако допускаше, макар и теоретично, че не може да му се довери.

— Стига, разбира се, да не е нещо незаконно и да не ми съсипе кариерата. При това положение пазя каквато тайна поискаш.

— Слуховете са верни — потвърди Кавано. — Аз съм мъртъв. Ти не си ме виждал. Никога не си разговарял с мен.

Ръдърфорд не отговори. Докато стигнат до финалната права, от брадичката му капеше пот.

— А Дънкан и останалите?

— Ако ги видиш, значи наистина ще имаш гости от отвъдното.

— Убити?

— По-лошо дори.

— Кои бяха другите протектори?

— Чад, Трейси и Роберто.

— Бог да е с тях — каза Ръдърфорд. — С всеки от тях съм работил. Знаех, че мога да им поверя живота си. А какво стана с клиента ви?

— Ето точно тук е проблемът — отвърна Кавано с нараснал в гласа гняв. — Той е причината Дънкан, Чад, Трейси и Роберто да са мъртви.

— Да не е сгрешил нещо? Да не ви е принудил да се разкриете без нужда?

— Той се обърна срещу нас.

Ръдърфорд забави, излезе от алеята, спря се между храстите и изчака Кавано да го последва. Двамата застанаха един срещу друг.

— Човекът, когото охранявахте…

— Нарочно докара лошите при нас. После разби главата на Роберто и застреля Дънкан. След като Чад и Трейси хвръкнаха във въздуха на парчета, той остави и мен в горящата постройка.

Поемайки си запъхтяно въздух, Ръдърфорд се опита да осмисли немислимото.

— Той е работел за лошите?

— Не. Той бягаше от лошите.

— Тогава защо е…

— Защото ние му разяснихме как ще му дадем нова самоличност и ще му помогнем да изчезне. И той си е помислил, че ако се отърве от нас, ще се чувства още по-спокоен. Един шанс по-малко за лошите да го намерят.

— В ада има специално място за такива хора като него. Как е името му?

— Даниъл Прескот.

— Никога не съм чувал за него.

— Собственик е на лаборатория по биохимия с неговото име.

— И за нея не съм чувал нищо.

— Агенцията за борба с наркотиците е сключила договор с него. Извършвал е научни изследвания за физическата основа на пристрастяването. Но в хода на изследванията той открил субстанция с лесен производствен процес, която предизвиквала пристрастяване.

Ръдърфорд го гледаше с недоумение.

— Аз работя в доста тясно сътрудничество с Агенцията. Би трябвало да знам за тези неща.

— Хесус Ескобар подушил какво е открил Прескот и се опитал да го отвлече. И когато екипът на Агенцията не могъл да прогони хората на Ескобар, Прескот се обърна за помощ към нас.

Недоумението не слизаше от лицето на Ръдърфорд.

— Невъзможно. Ескобар бе убит преди два месеца. В картела му е пълен хаос. И в момента не е в състояние да организира отвличането на когото и да било.

Сякаш земята се залюля под Кавано.

— Тогава трябва да е бил някой друг наркокартел — каза той, все още не можейки да повярва на това, което току-що бе чул. Земята като че ли стана още по-нестабилна и главата му се замая.

— И за това трябваше да науча — отвърна Ръдърфорд.

— Още една група искаше да пипне Прескот. И трябва да ти кажа, че действаха като професионалисти от специалните части.

— Военните? Те пък за какво да се месят в това?

— Надявах се ти да ми помогнеш да разбера.

Докато Джейми седеше в работещата на място кола, Кавано набираше някакъв номер от телефонната кабина на паркинга на един търговски център.

Телефонът от другата страна иззвъня три пъти.

— Ало? — чу се плътният глас на Ръдърфорд.

— Обаждаме се от ресторант „Пекинска патица“ — каза Кавано. — Някой от вашия телефон се е обадил и е направил поръчка за сто двайсет и шест долара. Така ли е?

— От тия неща, дето ги слагате, ме боли главата. — Ръдърфорд прозвуча така, сякаш наистина го болеше главата.

— И от такива като вас на мен ми се надува главата, но какво да се прави — каза Кавано.

Размяната на тези реплики, върху които двамата се бяха разбрали, означаваше, че линията е чиста.

— Няма абсолютно нищо, което да сочи, че Прескот и неговата лаборатория имат нещо общо с научни изследвания за Агенцията за борба с наркотиците. Тя дори не се занимава с такива неща. Това е работа на Националния институт по здравеопазването.