Дейвид Морел - Единственият оцелял

— И тъй като ще се наложи да пътуваме известно време, ще ми трябват и дрешки — продължи той. Куфарът му бе в багажника на тауруса, който бе хвръкнал във въздуха. — Панталони, спортно сако, обувки. Дънки, пуловер, две-три тениски. Помниш мерките ми?

— Как бих могла да ги забравя?

— Никакви луксове.

— Пази боже! Нещо друго?

— Бельо.

— Умирам, като почнеш да ми говориш за бельо.

— Чорапи. Четка за зъби. Нещо за бръснене. Походна аптечка. Човек никога не знае какво може да му се случи на пътя.

— Трябва да се внимава.

— И още как — отвърна Кавано. — Донеси някой и друг сандвич. И вода. Много вода.

Джейми помълча малко, осмисляйки значението на чутото.

— Иска малко време.

— Дойде ми наум. Затова трябва да започнеш по-отрано.

— Къде ще се видим?

— Още не съм сигурен. Ще ти се обадя по обед.

— Нямам търпение да те видя.

— Аз също. Извинявай, че те събудих.

— Хей, можеш да ме будиш когато си искаш. Особено пък ако си до мен.

Кавано натисна бутона за прекъсване на връзката. После изключи телефона, за да пести батерията, но също така и да не му иззвъни точно когато не трябва. След това го пусна в джоба на сакото си и предпазливо се огледа, ослушвайки се към звуците на возилата от спасителните екипи в града, край който току-що бе минал. Пожарът бе достатъчно близо, за да накара полицията да започне евакуация на жителите. Едва можеше да прекоси пътя и да продължи по-нататък в гората, защото колите на спасителните екипи и полицията непрекъснато прорязваха нощта с фаровете си и от някоя от тях можеше да го видят. Бе забелязал пристигналите автобуси с хора с лопати и моторни резачки и този екип като нищо бе готов да използва пътя като ограничител на пожара. Големи камиони пък бяха докарали булдозери.

Инстинктивно се приведе, като чу витловия самолет над главата си. Без съмнение малкият самолет бе към пожарникарите. Наблюдателите в него ще насочват усилията от въздуха, каза си той. И някакси не можеше да спре необоснованите си притеснения, че на самолета може да има монтирани термосензори и тогава усилията щяха да се насочат в съвсем друга посока. Понякога трябва да имаш вяра, каза си той.

Използвайки звуците като ориентир, той продължи през гората. Пет минути по-късно чу приближаващ хеликоптер и отново се сниши инстинктивно, след което си каза, че постъпва глупаво, защото ударната група едва ли би проявила неблагоразумието да се завърне в района на нападението. Този хеликоптер сигурно също е към пожарникарите, помисли си той. Вероятно ще изсипе вода или някакви химикали. Но макар логиката му да бе непробиваема, непрекъснато се чувстваше уязвим, докато се провираше между дърветата.

Полумесецът, увиснал в черното кадифе на небето, осветяваше пътя му достатъчно, за да заобикаля падналите дънери и храсталаците. Целта му бе следващия град по пътя, намиращ се на около осем километра на изток, където ориентиран в посока север-юг път се пресичаше с друг, идващ от нюйоркската магистрала. Последният продължаваше на запад към градчето, край което току-що бе минал. По този маршрут бяха минали и спасителните екипи, за да се доберат до пожара. Бе сигурен, че щатската полиция ще сложи подвижно КПП на пътя към града, към който той бе тръгнал, за да попречи на гражданите да навлязат в зоната на пожара. Джейми нямаше да може да го вземе, затова трябваше да си уговорят среща извън отцепения район.

Скоро сивата светлина на зората му позволи да увеличи скоростта. Слънцето вече грееше от два часа насам, когато забеляза сивата дървена къщичка между дърветата. Той веднага се просна на земята и предпазливо надникна иззад храстите. Видя добре поддържана зеленчукова градина, навес и малък гараж, боядисан също като къщата. Това, което обаче прикова най-силно вниманието му, бе маркучът, закачен за крана на двора. Да можех да пропълзя дотам и да глътна малко вода…

Той си представи хладината и сладостта на разливащата се по пресъхналия му език и пламнало гърло вода.

Малко остана да излезе и да се отправи като сомнамбул към водата. И добре, че не го стори, защото само пет секунди след това от къщичката излезе стройна млада жена в дънки, горнище на анцуг, големи ботуши и гумени ръкавици. Щеше да го види, да се стресне при вида на покритата в засъхнала кръв фигура и да се обади на властите.

Тя обаче вдигна тревожно глава към дима по небето, хвана маркуча и извика към къщата:

— Хей, Пит, не знам дали пожарът, за който ни предупредиха, ще дойде насам. Но ако искаш да помогнеш някак на имението си, няма да е зле да я хвърлиш тая бира, да вземеш другия маркуч и да понакиснем малко покрива.