Дейвид Морел - Единственият оцелял

Олюлявайки се напред и стигайки до по-чист въздух, той чу експлозиите, разнесли се откъм бункера. Явно пожарът бе стигнал до арсенала и до боеприпасите в него. Кавано продължаваше напред през камънак, през паднали дървета, през гъст храсталак и ниско сведени иглолистни клони. Загубата на кръв го бе изтощила дотолкова, че му се искаше да седне и да почине, но трябваше да продължи, трябваше да събере всичката си самодисциплина, за да увеличи дистанцията между себе си и пожара. Скоро се намеси друг звук. Някъде отдалече се разнесе тънък вой, който постепенно се усилваше и явно се приближаваше. Сирена. Не, каза си той. Няколко сирени. Без съмнение щатската полиция и пожарникарите. По тесния асфалтиран път, който минаваше през най-близкия град на дванайсет километра оттук, те сигурно щяха да се понесат по едва забележимия между дърветата черен път, водещ към бункера, за който нямаха представа, че е там, но който щяха сега веднага да намерят заради пожара.

Мисълта да се довлече до този черен път и да изчака фаровете на приближаващите пожарни и линейки беше адски изкусителна. Да си почине. Да му обработят раните. Да се нагълта с вода. Бе толкова жаден и езикът му бе толкова сух, сякаш се бе подул. Не бе извършил нищо противозаконно. Нямаше никаква причина да не отиде при полицията и да потърси помощ.

Но си представи въпросите, които щяха да му бъдат зададени. Щяха да го задържат с оглед на сигурността му, което според Кавано означаваше липса на каквато и да било сигурност. Първо щяха да го пазят в болницата, после в участъка или на някое друго безопасно според техните представи място, което изобщо нямаше да бъде безопасно. Вероятно щяха да го заподозрат, че е част от устроеното там клане, и доказването на невинността му щеше да отнеме повече време, което означаваше, че щяха да се забавят доста преди да го пуснат, а това значеше и по-голям риск. Целта на Прескот бе да избие цялата група. Кучият му син мръсен! Докато Кавано не получеше възможност да изясни ситуацията и да подреди мислите си — кои бяха тези хора в хеликоптерите, военни ли, както подозираше, какво общо имаха с Прескот, — най-умното нещо, което той можеше да направи, бе да накара Прескот и ония от хеликоптерите да си помислят, че всички от охранителната група са мъртви, включително и той. В противен случай, ако случайно научеха, че е още жив, щяха да му устроят пак една гонка, макар че Кавано не можеше да си представи защо им е трябвало да избиват цялата група. Дънкан, Чад, Трейси, Роберто. Искаше му се да се разкрещи от мъка по изгубените приятели. Главата му се пръскаше от въпроси, на които не можеше да намери отговор. Единственото нещо, което със сигурност знаеше, бе, че докато не разбере за какво става въпрос, трябваше да ги накара да си мислят, че е мъртъв.

Аз съм труп, каза си той. Ходещ труп.

Е, не точно ходещ. Залитащ. Трябваше да извика на помощ цялата си самодисциплина, за да си наложи да слага единия крак пред другия, да пренася тежестта от единия на другия и да се придвижва с мъка напред. Залепената с изолирбанд рана на рамото продължаваше да го боли. Кожата по ръцете, лицето и скалпа му смъдеше от непосредствената близост с пламъците. Въпреки това, събрал всички остатъци от топящите му се сили, той се стараеше да върви напред по-изправено и с по-твърда стъпка.

Представи си, че си сред природата на къмпинг, опита се да се поразведри той с шега. Или по-добре — и това вече не беше шега, — че това ти е първият ден в Делта Форс. Припомняйки си забутания комплекс на Делта Форс във Форт Браг, Кавано бе обхванат от мощен пристъп на носталгия. „Направи така, че инструкторите ти да се гордеят с теб“ — и мисълта му даде сили да закрачи по-твърдо.

Сирените се приближаваха откъм дясната му страна. Гледайки да поддържа нужната дистанция спрямо тях и използвайки ги като ориентир за посоката си, Кавано продължи да си пробива път през тъмната гора. Ще ми трябва помощ, мина му през ума. Приличам на изпаднал германец. Ако се покажа някъде, първият, който ме види, ще се разпищи и ще извика полиция. Кой ще ми помогне?

Той си помисли за мъжа, който в началото го бе посрещнал под козирката на мотела. Еди, вечно с дъвка в устата, любител на игрословиците: „Тия железа скоро ще бъдат само железни парчета в някой канал“, онзи Еди, който бе откарал черната кола. Страхувайки се от монтиран предавател за местоположението, намерението му бе да я захвърли някъде далеч от летището. Кавано бе работил с него няколко пъти. Веднага щом научеше какво е станало, той щеше да зареже всичко и щеше да му помогне по най-бързия начин.