Дейвид Морел - Единственият оцелял

Над него трите хеликоптера висяха във въздуха на по сто и двайсет градуса един от друг, продължавайки да опипват с термосензорите си терена долу. Усетил жегата в подметките на обувките си, почти настигнат от пламъците зад него, Кавано запълзя по-бързо. Бе твърде ниско, за да разбере дали и другите от ударната група приближават към дерето. Можеше само да се опитва да решава проблемите един по един и в момента най-големият му проблем бе да не се опече жив.

Стигна до една издатина в склона на дерето, протегнала се напред като козирка — резултат вероятно от придошлите води на последното наводнение, — и се напъха вътре. Върху него веднага се посипа пръст — козирката явно се държеше от коренищата. Сковал мускули, Кавано замря и си представи как облеченият в черно мъж, стъпил на козирката отгоре и стиснал насочения напред автомат, се взира в наближаващия фронт на пожара. За момент се уплаши да не би козирката да се срине под тежестта на човека и той да се изтърси върху него. Онзи явно пристъпи от крак на крак, защото върху лицето и шията на Кавано пак се посипа пръст, чиято хладина приятно погали кожата му.

Потискайки кашлицата си от пушека, пълзящ навсякъде наоколо, Кавано се приготви да стреля, ако човекът слезеше в дерето. После димът стана толкова гъст, че Кавано спря да диша. Но мъжът отгоре сигурно също бе сдържал дъха си. Димът скоро щеше да го накара да тръгне. Въпросът бе дали Кавано щеше да издържи дотогава. По време на интензивните тренировки в Делта Форс той веднъж бе спрял да диша за четири минути в камера, изпълнена със сълзотворен газ, но това бе преди доста години и колкото и да искаше сега, се съмняваше дали може да издържи толкова. Освен това нямаше представа дали човекът отгоре не беше с противогаз. Виждайки пламъците да се приближават още повече — кажи-речи, вече с цвърчаща кожа, — Кавано си даде сметка, че в следващите няколко секунди, ако човекът отгоре не се размърда, щеше да се наложи да се изтърколи от скривалището си и да стреля, след което да изтича по-далеч от тези пламъци, където да може спокойно да вдъхне глътка чист въздух.

Ами после? Другите от ударната група дали нямаше да чуят изстрелите и да се втурнат насам? Но дори и да не чуеха, по някое време човекът трябваше да докладва обстановката по радиостанцията. И след като не го направи в уреченото време, другите щяха да заподозрат нещо и щяха да тръгнат насам.

А също и хеликоптерите. Сдържайки дъха си вече толкова дълго, че пред очите му заплуваха кръгове, му се стори, че хеликоптерите се насочват насам — толкова нарасна шумът им изведнъж. Спускаха се направо над върховете на дърветата.

Човекът над него каза нещо, което Кавано не можа да чуе. Явно говореше по радиостанцията и тонът му бе напрегнат. В следващия момент Кавано чу и усети още стъпки да разтърсват земята, но те се отдалечаваха. По него отново се посипа пръст. Шумът от хеликоптерите стана още по-силен.

Кавано повече не можеше да сдържа дъха си. С разширяващи се пред очите му разноцветни кръгове, той изхвръкна изпод козирката. Отчаяно мъчейки се да избяга от гъстия дим, той с олюляване мина покрай един голям камък, после покрай още един, стигна до чистия въздух и напълни дробовете си. Очакваше да е нажежен, но този път глътката въздух бе най-хладната, която си бе поемал, откакто излезе от бункера. Зрението му се върна достатъчно, за да види оранжевото огнено цвете, избухнало сред дима, от който току-що бе излязъл. Но вниманието му бе привлечено не от това, а от склоновете на дерето, и насочил оръжието натам, той се приготви да стреля по всяка мярнала се, облечена в черно фигура.

Такива обаче нямаше. Отдясно близкото чаткане на двигателите на хеликоптерите го накара да надникне предпазливо иззад ръба на склона. Пожарът осветяваше машините на около стотина метра от него, увиснали над дърветата. Облечените в черно мъже като че ли по някакъв вълшебен начин се издигаха във въздуха и изчезваха в кабините — явно ги издърпваха мощни лебедки. Това бе една от най-гладко проведените операции по изтегляне, която Кавано бе виждал. Сякаш за нула време всеки хеликоптер дръпна по петима мъже и дори преди вратите да се затворят, хеликоптерите се завъртяха, минаха стремително покрай пожара и се насочиха на запад към още по-гъсто залесените райони на планините. Бавно се стопиха в тъмнината и шумът от витлата им постепенно заглъхна. След тях остана само ревът на пожара, от който Кавано вече можеше да бяга колкото надалеч си иска.