Дейвид Морел - Единственият оцелял

— Дънкан!

Яростта и мъката се бореха в него. Твърде зает с гнева си, за да се страхува за своя живот, желаейки в момента да заблъска лицето на Прескот, докато го превърне като това на Дънкан, Кавано изпълзя навътре. След като хвърли един последен поглед на приятеля си, той се изправи и приведен, изтича във всекидневната. Не можеше да се измъкне отзад. Бетонната пътека се бе превърнала в стрелбище. Докато Прескот внимава да стреля надолу, нямам никакъв шанс, помисли си той. Единствената причина да остане жив бе, че Дънкан беше пред него и бе поел почти цялата сила на откоса.

Притичвайки през всекидневната, Кавано с усилие се сдържаше да не се задави от пушека. Горната част на лявото му рамо — там, където жилетката не стигаше — бе ударена от куршум. Докато тичаше приведен през кухнята, той вдигна ръка към рамото и между ключицата и шията напипа разкъсаното от куршума място. От него течеше кръв.

Той падна на колене и вдъхна от относително по-чистия въздух близо до пода. Опарен от жегата на горящия таван, Кавано забърза към арсенала. За да излезе от бункера, той трябваше да използва предния изход, но както камерата бе показала, от пламтящите дървета и храсталаци там не можеше да се мине. В арсенала обаче имаше капандура, през която се влизаше в бетонен тунел, излизащ близо до площадката за кацане, но тъй като там бе епицентърът на пожара, Кавано не бе сигурен дали ще може да го използва като изход.

Обгърнат от дим и жега, той избута масата, на която бяха натрупани бронежилетките. После отметна мокета и отдолу се показа капандурата. Той я хвана за дръжката и я вдигна. Отдолу заизлизаха кълба дим, които потвърдиха предположението му, че не може да използва тунела. Ако се опиташе да избегне пламъците, като се промъкне оттук, пожарът щеше да изсмуче всичкия кислород от тунела, като първо щеше да го задуши, а след това и да го опече.

Рамото му започваше да изтръпва от болка. Главата му леко се замая.

Трябва да спра кръвта. Трябва да го сторя бързо, лутаха се мислите на Кавано. Той се хвърли към една полица, на която имаше няколко оцветени в червено кутии — комплекти за лекуване на травми, използвани най-често от спасителните организации. Освен всичко друго, в комплекта имаше голяма колкото юмрук марля, наречена „кръвоспирач“, защото можеше да поеме в себе си най-малко половин литър кръв. Но тъй като пожарът се разпространяваше все повече, на Кавано не му оставаше време да отвори комплекта, да извади отвътре марлята, да я залепи на раната си и да я закрепи с лейкопласт.

Имаше време само за лейкопласт. И то не хирургически. Вместо това успя само да грабне ролката сребърно оцветена самозалепяща се лента, оставена до комплекта. Изолирбанд. Бойният другар. Не можеше вече да преброи колко пъти бе виждал да запушват рани с изолирбанд. Той разкопча яката си и с десния ръкав избърса кръвта от раната. След това откъсна две парчета изолирбанд и ги залепи върху раната на кръст. После ги натисна още по-силно, премалявайки от болка, но с облекчение усети как самозалепящата се лента се хваща за кожата му и вече не я пуска.

Внимавайки да се държи по-близо до пода, Кавано изхвръкна от арсенала и влетя в едно друго, пак изпълнено с дима помещение — банята, където се вмъкна във ваната и пусна душа, обливайки косата и дрехите си с вода. После намокри една кърпа и я върза около главата си. Шляпайки с мокри крака, той излезе от банята и се върна в кухнята, откъдето изпод мивката измъкна един пожарогасител. Осветлението в бункера примигна и докато той притича до офиса на Дънкан да вземе още един пожарогасител, то изгасна напълно.

Олюлявайки се в тъмнината, той прекоси всекидневната, която вече бе осветена само от пламъците, и успя да стигне коридора до входа на бункера. Сложи пожарогасителите на пода и от близкото табло свали още един. Както и отзад, така и предната врата беше с резе. След като освободи резето, той изпробва дръжката на пипане, но веднага отдръпна пръсти, опарени от жегата отвън. Разтърсвайки ръка, издърпа ръкава на сакото си надолу и предпазил по този начин ръката си, посегна към дръжката. Жегата бързо проби през тънкия плат към кожата му, но този път той не я отдръпна, отчаяно желаейки да избяга от бункера.

Отвори вратата и моментално отстъпи назад, макар да усещаше жегата в гърба, неспособен да потисне отскачането назад пред това, което се изправи — адът.

Ревът на пламъците, препречващи пътя навън, можеше да се сравни само с воя на вятъра, който те създаваха. Жегата бе достатъчно силна, за да изсмуче кислорода от бункера, предизвиквайки жестоко течение отвътре навън, което спря неволното отдръпване на Кавано и го тласна напред.