Дейвид Морел - Единственият оцелял

Давай!

Като малък в Оклахома, веднъж Кавано видя пожар на петролния кладенец, където работеше баща му. Цял живот не можа да забрави на каква височина се бяха издигнали пламъците и каква жестока жега се излъчваше от тях. Пожарът бе започнал малко преди залез и бе беснял цяла нощ и на другия ден бе превърнал района около кладенеца в овъглена тепсия, потрепваща от маранята като през августовски ден. Бе устоял на пълната мощ на пет високонапорни помпи, докато накрая баща му, облечен в огнеустойчив костюм, не вкара един булдозер във врящия и бълващ пламъци епицентър. Греблото на булдозера бе вдигнато, за да предпази Кавано-старши от невероятната жега. На греблото бе закрепено желязо, на което висеше контейнер с експлозив, от който излизаха увити в азбест жици. Бащата на Кавано изтърси експлозива близо до сърцето на беснеещите пламъци, после даде бързо назад, след което скочи и се скри зад булдозера, като в същото време един от колегите му взриви експлозива. Дори от такова разстояние взривната вълна едва не повали Кавано на земята. Ушите му после пищяха часове наред, макар да ги бе покрил с длани. Но това, което му направи най-голямо впечатление, бе, че експлозията бе духнала пожара като свещ.

— Поради вакуума, който експлозията създава, защото тя изсмуква всичкия въздух от пламъците — бе му обяснил баща му после.

Кавано хвърли първия пожарогасител в пламъците до входа. С трескави движения, напъвайки всички сили, той хвърли втория много по-далеч. Нямаше представа колко време трябваше да чака пламъците да разкъсат резервоара, но в никой случай не биваше да бъде дълго. Без да смее да мисли, усещайки как жегата в гърба му започва да се впива в мокрите му дрехи, знаейки, че ще умре, ако не се движи, той взе третия пожарогасител и се втурна навън в бушуващия ад.

Ударната вълна от първата експлозия го светна в усуканата с кърпа глава като юмрук. Без да спира да тича, той запокити третия пожарогасител пред себе си. Следващата експлозия го замая за миг и малко остана да го бутне на земята. Но той не можеше да си позволи да се размеква и да пада, не можеше да спре дори за миг. Мушна се в бушуващите пламъци, или поне в онова, което миг преди това бяха бушуващи пламъци, тъй като експлозиите и пяната, която блъвна от тях, бяха предизвикали вакуум в пожара. След това някъде пред него се чу експлозията от третия пожарогасител и той се озова в нещо като коридор, прорязан в пламъците, стените на който бяха по на около три метра от всяка страна. Сдържайки дъха си, той профуча през недоизгорелите храсталаци, спъна се в тях, загуби равновесие и се затъркаля по обрасъл с дървета склон. От бързото движение сакото и панталоните пламнаха, докато зад гърба му с мощно буф огънят поднови разрушителното си дело.

Даде си сметка, че бодежите в ръцете, краката и гърба сигурно се дължат на камъните, през които се търкаляше. Това не го притесни ни най-малко. Болката означаваше живот. И го тласкаше напред по някакво дълбоко дере. Кърпата, с която бе увил главата си, бе паднала някъде. Не че имаше някакво значение, защото огънят я бе изсушил за броени секунди и жегата в главата му бе от тлеещата коса, която той трескаво затупа с длани и ръкави.

Отново падна и се претърколи. Ставайки на крака, той продължи нататък в тъмнината. Зад него се чуваше пукането и ревът от огъня. Но вече започна да се долавя и отчетливото чаткане на трите хеликоптера, които се групираха към онази страна на бункера, която още не бе обхваната от пожара.

Вдигайки поглед нагоре, Кавано видя отблясъците от металните корпуси на необозначените машини, които се бяха спуснали съвсем близо до върховете на дърветата; видя и облечените в черно мъже с автомати да се спускат от хеликоптерите на земята — по един, двама, трима, четирима, петима души от хеликоптер. Хлъзгаха се по въжето с професионална лекота, без да бързат, но и без излишно да се мотаят. На главите на всеки от тях имаше шлем със слушалки и микрофони.

После те се скриха зад дърветата, а Кавано продължи напред през потъналото в мрак дере. Бе видял достатъчно, за да му стане ясно, че нито един наркобарон — пък бил той и Ескобар — не би могъл да се сдобие с такава бързина с такива професионалисти. Единственото място, където тези мъже биха могли да получат обучението си, бе армията, и то далеч не във всички родове войски. Мъжете, които се бяха спуснали от хеликоптерите, бяха явно от някаква група за специално предназначение, защото и самият той бе от такава група.