Дейвид Морел - Единственият оцелял

— Няма как да се измъкнат незабелязани. Не мога да разбера защо Ескобар действа толкова необмислено.

— Това, което каза по-рано… Може да се окажеш прав. — Кавано не откъсваше поглед от оцветените в зеленикаво изображения. Някои от външните камери изпитваха затруднение да настроят лещите си за нощно виждане към ярката светлина на растящия пожар. — Това може би не е Ескобар.

— Тогава кой може…

Леката мъглица в стаята подразни гърлото на Кавано.

— Мислех, че си спрял вентилацията.

— Нали ме видя.

— Тогава откъде идва този пушек?

От един от вентилационните отдушници на тавана нахлу струя дим.

— Подушвам…

— Авиационно гориво.

Кавано забута Дънкан пред себе си, тласкайки го към коридора пред командната зала. В същото време от отдушника блъвнаха пламъци и заблизаха тавана.

Достигнал коридора, Кавано усети жегата между плешките си.

Пламъци и пушек започнаха да бълват и през друг вентилационен отдушник.

Превит одве, Дънкан кашляше.

— Пожарът сигурно е успял да се вмъкне в системата, преди да я затворя.

— Не! Погледни най-горния монитор вляво!

Въпреки пушека и пламъците от тавана, двамата успяха да видят едва доловимото изображение по екраните. Най-горният ляв монитор показваше пръстта върху бункера. Пожарът още не бе стигнал до храсталаците там — и въпреки това от вентилационната шахта бълваше дим.

— Как, по дяволите, е дошло това авиационно гориво във вентилационната шахта?! — изуми се Кавано.

От тавана продължаваше да се стеле дим.

— Няма да можем да излезем отпред!

Кашляйки мъчително, Дънкан посочи към потъналите в пушек монитори.

Един монитор вдясно показваше картина от камера, инсталирана в коридора, водещ към изхода, и насочена навън към гората. Там в момента нямаше нищо друго освен пламъци.

Обаче екранът до него показваше задния изход, където дърветата и храсталакът бяха недокоснати — пожарът още не бе стигнал дотам.

Приведен, Кавано прекоси изпълнената с пушек кухня и премина във всекидневната. Оттам двамата с Дънкан продължиха по коридора и хукнаха към другия му край, където бе резервният изход.

Дънкан завъртя резето на бравата и отвори вратата. С насочено напред оръжие, Кавано се спусна заедно с Дънкан по бетонната пътека навън, вдъхвайки с наслада чистия въздух. Внезапно вятърът се обърна, около тях полетяха пламтящи вейки и нощта грейна от приближаващите се отдясно пламъци. Изведнъж Дънкан се блъсна гърбом в Кавано, двамата паднаха и въздухът се изпълни с трясъка на автоматична стрелба. Проблясваха цеви, куршуми като луди пищяха наоколо, рикоширайки от бетона и околните камъни. Дънкан извика.

Със същата внезапност стрелбата спря. Сред носещата се отвсякъде миризма на кордит, притиснат от тежестта на Дънкан, Кавано изстена от болка в лявото рамо. Откъм дърветата долетя някакво метално стържене, като че ли някой се опитваше да извади заседнала в цевта гилза. Приближаващият огън разтваряше сенките. И невярващ на очите си, Кавано видя Прескот приклекнал сред храсталаците. Хвърляйки подивял поглед към пожара, той стискаше в ръце пушка, вероятно тази на Роберто, и трескаво се мъчеше да издърпа дръжката на затвора.

— Дънкан! — едва успя Кавано да каже.

Никакъв отговор.

Със засилваща се в лявото рамо болка, Кавано се измъкна изпод Дънкан. Удари го противната миризма на кръв.

— Дънкан, хайде!

Отчаяно се надяваше да не е ранен сериозно. Но когато видя размазаното му лице, където бяха попаднали най-малко пет-шест куршума с усилен заряд, усети как надеждата му се стапя.

— Дънкан!

Принуден да остави оръжието си, Кавано задърпа приятеля си обратно към бункера. Мъчеше се да влезе отново вътре, преди Прескот да е извадил заседналата гилза. Колкото по-близо идваше до вратата зад гърба си, толкова по-силна ставаше жегата в гърба му.

Щракането на метала изведнъж спря.

— Не!

С последно отчаяно усилие Кавано издърпа Дънкан през вратата. Над главата му се посипа мазилка, откъртена от поредния яростен откос. Някои от куршумите се удряха в тавана, но други се сплескваха отвън около вратата. Кавано затръшна вратата точно преди Прескот да коригира стремежа на цевта да се вдига нагоре — така го бе научил самият той. Вратата зазвънтя от попаденията отвън.

— Дънкан!

В лявото рамо го пронизваше ужасна болка. Кашляйки от дима и жегата, той съсредоточи усилията си върху Дънкан, мъчейки се да долови пулс, но бе явно, че няма да го намери.