Дейвид Морел - Единственият оцелял

Но нещо в този план не му харесваше. Представи си, че Прескот и/или хората от хеликоптерите имат информатор в Протектив Сървисис! Представи си, че знаят за Еди. За да са сигурни, че са избили целия екип, те ще държат Еди под наблюдение. Обаждане по телефон от място, близо до бункера, щеше твърдо да означава, че не всички са мъртви.

Не бива да поемам този риск, помисли си Кавано. Трябва да съм невидим.

Тогава кого, за бога, да помоля за помощ?

Както и да го въртеше и пресмяташе, винаги получаваше един и същ отговор: единствения човек на света, с когото не искаше да влиза във връзка, и в същото време единствения, с когото можеше това да стане.

— Хотел „Уоруик“. — Гласът на администратора прозвуча сънливо.

— Стая петстотин и четири, моля.

Свит зад едно дърво на около половин километър от града, към чиито светлини бе вървял близо четири часа и след това бе подминал, Кавано притискаше мобилния телефон до ухото си и се стараеше да говори тихо. Бе изчакал да стигне дотук, преди да се обади, защото съществуваше вероятност районът около пожара да се прослушва от скенер (произвеждания за военните модел можеше да върши това от километри разстояние), за да разберат дали все пак няма оцелели. Обаче близо до някой град, дори и в този час, не би изглеждало съмнително. Нещо повече — в този момент спасителните екипи сигурно разговаряха много по мобилните си телефони, което означаваше, че скенерът би могъл да изолира даден разговор само ако в него фигурират ключови думи, като например мъртъв, нападение, Глоубъл Протектив Сървисис или пък името на Кавано. Щеше да внимава какво говори.

— Малко по-високо, сър. Едва ви чувам.

— Стая петстотин и четири.

— Много късно е, сър. Абсолютно сигурен ли сте, че искате да обезпокоя…

— Жена ми очаква да се обадя.

Администраторът уморено въздъхна.

— Ще ви свържа.

Притиснал телефона към ухото си, Кавано се заслуша в звъненето от другия край.

— Ъ-ъ… да? — Гласът на Джейми бе сънлив.

— Аз съм. — Кавано се шмугна по-навътре между дърветата. Чувстваше хладината на телефона в ръката си.

— Ало? Не мога…

— Аз съм. — Това бе парола, означаваща, че Джейми може да вярва на всяка негова дума, че никой не го принуждава с пистолет на челото да й се обажда. Бе я научил никога да не употребява имена по телефона и се надяваше да е запомнила урока добре.

— Аз също. — Това бе отговор на паролата. — Защо си… Колко е часът?

Това, че бе усвоила уроците, го накара да се поотпусне.

— Късно е.

— Боже мой, почти четири е!

Той си представи как Джейми, отмятайки тъмната си коса, се взира в часовника до леглото. Искаше му се веднага да и каже от какво има нужда, но разговорът трябваше да прозвучи нормално, в случай че някой подслушва.

— Да, знам, обаче полетът ти е рано и исках да те хвана, преди да уредиш сметката и да тръгнеш за летището. Не мога да заспя като хората, докато не изгладим ония разногласия.

— Разногласия?

Кавано си я представи как свива учудено вежди.

— В събота следобед в бара на хотела. Съжалявам, че се ядоса, когато реших да се върна на работа. Права си. Трябва да прекарваме повече време заедно. — Веждите й се свиват още, Кавано бе сигурен в това. — Помниш ли, като каза, че имаш повече пари от мен и че искаш да се грижиш за мен? Какво ще кажеш да похарчиш малко от тези пари и да се погрижиш за мен сега?

Джейми помълча малко, опитвайки се да съобрази накъде върви разговорът.

— С удоволствие.

— Идеално. Уреди си сметката в хотела тази сутрин, както бе планирала. Но вместо да пътуваш за вкъщи със самолет, защо не го направиш с кола? И то с мен. Ще се возим, ще се радваме на пейзажа, ще си починем.

— Звучи супер. — Джейми продължаваше да крие недоумението си. — Откъде да взема кола? Да взема под наем?

— Иди в Уест Сайд и купи. И без това е време да си вземем нова. Старата не ми харесваше как се държи на пътя.

— И на мен. Време е да я сменим. Каква да купя?

— Един „Форд Таурус“ ще ни свърши работа. Не искам нищо бляскаво. Какво ще кажеш за тъмносиня или тъмнозелена?

— Любимите ми цветове.

Гласът на Джейми звучеше все още малко пресипнало от съня и на Кавано му се прииска да е до нея в този момент.

— Вземи от оня модел, с вдигнати задници.

Кавано знаеше, че този модел има двигател двеста коня. Петдесет коня повече, отколкото у базовото изпълнение. С тях едва ли можеха да спечелят някое Гран При, за разлика от сериозните състезателни двигатели, които Глоубъл Протектив Сървисис слагаше на таурусите си. Обаче определено даваха допълнително мощност, като при това се сливаха с милионите тауруси на пътя, а анонимността за него бе по-важна от мощността.