Дейвид Морел - Единственият оцелял

Кавано потрепери и обгърна раменете си с ръце. Изчаквайки тялото му да се успокои, той се сгуши в нещо подобно на позата на плода в утробата, което бе съвсем на място, защото често сравняваше оттеглянето на адреналина с подготовка на тялото за раждане — а раждане без болка нямаше.

Клепачите му натежаха. Усещайки, че заспива, той включи телефона на вибратор, сложи го във вътрешния джоб на сакото, после извади пистолета и го стисна в една от скръстените пред гърдите си ръце. Приключил с подготовката, Кавано се унесе в сън.

Вибрациите на телефона по корема на Кавано го накараха моментално да се събуди. Годините обучение го бяха тренирали да изчиства съня веднага от главата си, за да е готов за действие. Усети телефона да вибрира за втори път, изпълзя изпод клоните, ослуша се за нежелателни звуци, след което предпазливо надигна глава. Докато душеше въздуха, телефонът иззвъня за трети път. Наоколо нямаше и следа от дим и той реши, че засега няма от какво да се плаши.

Вмъквайки се обратно под клоните, той мушна пистолета в кобура и вдигна телефона.

— Тако Бел. — Това беше още една от паролите им.

— Добре. Готов си — каза Джейми, завършвайки паролата. — Като не отговори веднага…

— Просто бях задрямал. — Притиснал телефона към ухото си, той си погледна часовника. Наближаваше четири и половина следобед. — Къде си?

— Близо до градчето съм. Виждам кръстовищата. Ама ти не си се шегувал за пожара. Горите са потънали в дим. На пътя има и бариера.

— В града? — Кавано мислено се помоли да не са преместили блокадата по-надолу.

— Да, в града. Виждам как един полицай връща две коли пред мен.

— Можеш ли да свиеш вдясно на кръстопътя?

— Да.

— Чакам те.

Той прекъсна връзката, прибра телефона в джоба си и взе бронежилетката. След още един внимателен поглед през клоните, той изпълзя навън в гората, стигна до края на храсталака и впери поглед в пътя север-юг. Над него, както Джейми бе казала, гората бе потънала в дим. Пожарът, изглежда, бе поел на запад вместо към града. Над дима се виеше хеликоптер и хвърляше вода.

По пътя се появи ван с невключени на покрива буркани и той се сниши зад храстите, изчаквайки шума от двигателя му да заглъхне в далечината. После отново се надигна, огледа пътя и тъй като не видя нищо тревожно, се хлъзна по една тревясала канавка, която го изведе под мостчето. Вмъкнал се отдолу, той се заослушва за шум от кола, която спира.

След минута се чу точно такъв шум.

Някой отвори вратата на колата и я затвори. По асфалта се чуха стъпки, които скоро заскърцаха по чакъла на банкета — някой като че ли обикаляше колата, оглеждайки гумите.

— Къде си? — попита Джейми тихо.

Той се приближи към края на мостчето.

— Огледай пътя нагоре и надолу. Има ли хора?

— Няма жива душа.

— Влез пак в колата. Изчакай ме да се кача на задната седалка. После тръгвай.

Кавано чу стъпките на Джейми да се връщат. Сърцето му заби по-бързо. В момента, в който я чу да отваря предната врата, той излезе изпод мостчето, изпълзя по канавката точно срещу тъмния таурус, отвори вратата, хвърли вътре бронежилетката и се вмъкна след нея. Легнал на задната седалка, той затвори вратата.

Джейми бе облечена в тънко тъмно сако. Блестящата й тъмна коса се очертаваше като ореол на фона на предното стъкло. Включвайки на скорост, тя хвърли поглед назад. Зелените й очи се разшириха, като видя засъхналата кръв, раздърпаните дрехи, пръстта, саждите, опърлената му коса и изолирбанда на рамото му.

— Божичко! — успя само да промълви тя.

Но го накара да се почувства горд, когато бързо преодоля първоначалния шок, обърна се напред и настъпи газта, подкарвайки колата с нормална скорост, за да не привлича внимание.

— Лоша работа, а? — Стиснала напрегнато устни, тя не отделяше поглед от пътя.

— Изглежда по-лоша, отколкото е. — Думите се премятаха като камъни в устата му.

На пода той видя стек минерална вода, покрит с найлоново фолио. С пресъхнала уста и подут език, Кавано пъхна пръст във фолиото да го разкъса.

— Да не си… — Тя пое дълбоко дъх. — …ранен?

— Да. — Той сграбчи една бутилка и разви капачката.

— Какво по-лошо от това?

— Не е на лошо място. Драсна ме по рамото.

Без да се изправя, Кавано заизлива водата в гърлото си. Част от нея се разля навън по бузата му, после по сакото и накрая върху седалката. Езикът му попиваше водата като гъба.

Гласът на Джейми се повиши с една октава.

— На това лека рана ли му се вика? А това върху нея какво е? Изолирбанд?