Дейвид Морел - Единственият оцелял

— Боже всемогъщи! — изпъшка Кавано.

Той отново се пъхна под душа. Постоя малко, изчака кръвта и пяната да се отмият, после спря душа и се облегна отмалял на ваната, усещайки мократа кърпа върху раната си.

Мускулите на челюстта му се схванаха.

— Кожата е червена — каза Джейми.

— Изолирбандът сигурно я е раздразнил.

— Не. Това е друг вид червенина. Изглежда така, сякаш се е инфектирала.

Джейми попи кръвта. Бързо, преди още да е избила нова кръв, тя отвори тубичката антибиотичен вазелин, изстиска половината от съдържанието й около улея, натисна една марля върху него и залепи марлята с лейкопласт.

Той пое дълбоко въздух.

— Можеш ли да се изправиш?

Подхлъзна се при първия опит. Джейми го подхвана, преди да е паднал, а водата по гърдите му намокри блузата й.

Настани го да седне на тоалетната чиния и взела вече голяма кърпа, избърса ръцете, гърдите и гърба му, стараейки се да не докосва раната, където залепената върху нея марля вече бе порозовяла.

— Ще те изправя — каза Джейми.

С нарушено чувство за равновесие, Кавано усети как Джейми намята кърпата върху краката и слабините му. Освен болката в рамото му, усещанията му сякаш идваха някъде отдалеч, сякаш тялото не бе негово.

— Хайде дръж се сега. — Джейми прехвърли ръката му през врата си и пристъпвайки бавно напред, го въведе в спалнята и го отпусна внимателно на по-близкото легло. — Много топъл ми се струваш. Да не би да имаш треска?

Още преди да успее да отговори, започна да трепери. Гледайки го как се тресе като ударен от ток, Джейми свали панталоните си, пъхна се под завивките и го прегърна.

— Трябва ти…

— Не — едва успя да промърмори Кавано, тракайки със зъби.

Клепачите му натежаха. Тъмнината в стаята се сгъсти.

Тя го притисна към себе си.

Подръпване в рамото го събуди. Примигвайки срещу слабата светлина, процеждаща се през пердетата, той се помъчи да стои мирно, докато Джейми сваляше превръзката от рамото му. Зелените й очи се присвиха, оглеждайки изпитателно раната.

— Как е?

— Червена колкото снощи — отвърна тя.

Той усети нещо в гърдите да го стяга.

— Но поне вече не си толкова горещ.

— Това е обнадеждаващо, не мислиш ли?

— Раната е хванала коричка.

— Видя ли? Обнадеждаващо.

Тя пак сложи антибиотик, покри го с марля и здраво я залепи с лейкопласт.

— Колко е часът? — Кавано рефлексивно изви глава към нощното шкафче и се взря в цифрите на часовника, които показваха 4:22. С недоумение кимна към пердето. — Как може да е толкова светло по това време?

— Следобед е.

— Какво?

— Спа цяла нощ и през по-голямата част от деня. Не си ли спомняш как те храних със сандвича?

— Не.

— Тази сутрин.

— Не.

— Няколко пъти те водих до тоалетната.

Кавано я гледаше неразбиращо.

— Когато камериерката дойде да почисти стаята, излязох навън да разговарям с нея — продължи Джейми. — Казах й, че си се натровил от развалени сандвичи. И че не искам да те оставям сам. После й дадох да занесе пари на рецепцията и запазих стаята за още една нощ. Обадих се по телефона и момчето ми съобщи, че е занесла парите. „Няма проблем“, казва.

— Да, ти наистина имаш нюх на оперативен агент.

— Трябва пак да хапнеш.

— Не съм гладен.

— Няма значение. Няма да се излекуваш бързо, ако не ядеш.

— Не мога да понеса мисълта за пастърма и картофена салата.

— Те сигурно и без това са се развалили. Кажи какво искаш. Пица? Можем да си я поръчаме.

Той отвори уста да възрази.

Но тя отново го накара да се почувства горд, като добави бързо:

— Вземам си думите назад. Никакви доставки. Това вреди на сигурността, нали?

— Точно така.

— Тогава значи трябва да изляза и да купя нещо. Друг начин няма. Кажи ми сега кое ти звучи добре. Печено пиле? Млечен шейк? Каквото и да е.

Кавано трябваше да я убеди, че има апетит. В противен случай щеше да се изкуши да повика доктор.

— Пиле. Помогни ми да отида до тоалетната.

След това тя му донесе сапун за бръснене и самобръсначка. Остъргвайки наболата тридневна брада, той се почувства по-чист. Обаче докато свърши и се добере до леглото, си каза, че е изтощен повече отвсякога.

— Сега вече мога ли да изляза? — попита Джейми.

— Ако ударната група знаеше къде сме, досега да са щурмували мотела. — Завит до брадичката, Кавано се надигна. — Окачи отвън знака „Не ни безпокойте“ и ми дай пистолета.

— Нямаше да го поискаш, ако не си мислеше, че все още има опасност.