Дейвид Морел - Единственият оцелял

— Да не излизаш от къщи без него.

— Ти си се овързал като изгоряла жица? За бога, можеш да умреш от инфекция! Водя те на доктор.

— Не — бързо каза Кавано между две глътки. — Никакви доктори.

— Но…

— Докторът е длъжен да докладва за огнестрелна рана на полицията. А не искам изобщо да я замесвам. Не искам да знаят, че съм жив.

— Протектив Сървисис нямат ли доктори?

— Имат.

— Тогава…

— И там не искам никой да знае, че съм жив.

— Какво, по дяволите, става тук?

Кавано отново започна да се налива с вода. Бе толкова зажаднял, че я усещаше как се излива вътре в него и сякаш попива като в пясък. До стека с водата имаше малка кутия от стиропор. Присвивайки очи от болката в рамото, той вдигна капака на кутията и надникна вътре.

— Сандвичи — каза Джейми. — С пастърма, картофена и зелева салата. А също и туршия.

Кавано захапа един сандвич и задъвка енергично. Обаче още след първата хапка му стана лошо. Той легна по гръб и се загледа в тавана, който сякаш играеше пред очите му.

— Сериозно ли? — попита Джейми. — Никакви доктори?

— Никакви доктори.

— Къде да карам сега?

— Върни се на магистралата. Поеми на север. Олбъни е на около час път оттук. Регистрирай ни в някой мотел. От ония, дето си оставяш колата отпред пред стаята.

— И нека позная — никакви луксове, нали?

— Нещо долнопробно. Където плащането в брой да не е необичайно и хората не обичат да викат полицията.

— Май страхотно ще си прекараме.

— Донесе ли аптечка?

— Нещо в гласа ти ми подсказа, че трябва да взема голяма аптечка. Там, сред торбите на пода е.

Кавано се разрови между торбите и извади пластмасова аптечка колкото голям телефонен указател. Усещайки болката в раната да се засилва, той отвори аптечката и затърси из бинтове, мазила, шишенца, че дори и ножици. Намери няколко карнетки тиленол и хвърли две капсулки в устата си, преглъщайки ги с вода. По-бавно пий, каза си той. Да не ти стане лошо.

— Бях търпелива — обади се Джейми. — Досега те попитах само веднъж.

— Искаш да знаеш какво става ли?

— Божичко, как се сети?

— Никога не съм ти разказвал за задачите си.

— Така е. — Джейми караше, без да отклонява поглед от пътя. — Но този път ще ми разкажеш.

— Да — кимна Кавано. — Щом рискуваш живота си да ми помогнеш, имаш право да знаеш в какво се забъркваш. Затова този път ще ти кажа.

Мотелът в Олбъни, наречен „Краят на деня“, се намираше в странична уличка на пет пресечки от магистралата, в евтин квартал, нямащ нищо общо с Холидей Ин и Бест Уестърнс. Два бара, автосервиз и закусвалня за хамбургери — това бе типичното предназначение на окръжаващите го сгради във всички подобни квартали. По улиците рядко се мяркаше някой.

По пътя насам Кавано бе поизмил малко саждите и кръвта от лицето си. Бе си облякъл спортното сако, дънките и пуловера, които Джейми му бе купила, прикривайки изолирбанда на рамото си. Бейзболната шапка, която Джейми бе проявила инициативата да включи в покупките, скриваше опърлената му коса и той вече можеше да се изправи, без да привлича ничие внимание.

Сега огледа унилата улица, застанал пред мотела, докато Джейми влезе в офиса да запази стая.

След малко излезе, показвайки му ключа, прикрепен към голям жълт пластмасов куб.

— В брой ли плати? — попита той.

— Да. Казах на администратора, че кредитната ми карта е открадната.

— Обяснение като всяко друго.

— Вероятно е свикнал да получава пари в брой от такива като нас. Сигурно си мисли, че сме дошли тук да правим секс. — Джейми подкара колата навътре в мотела. — Разбирам защо не искаш да плащам с кредитна карта. Да не оставяш следа. Но на теория никой не знае за мен, нали така?

— На теория — отвърна Кавано. — Не съм казвал на никого от Протектив Сървисис. Нито дори на Дънкан.

За миг той си припомни обезобразеното лице на Дънкан и мъката и яростта му се засилиха.

Джейми спря колата срещу предпоследното бунгало.

— Ами тогава не проявяваш ли по-голямо внимание, отколкото е необходимо? — Тя поклати глава. — Чакай, знам какво ще кажеш. Няма такова понятие като „по-голямо внимание“.

Въпреки чувствата си в момента, той успя да се усмихне.

Джейми излезе от колата, отиде до вратата на бунгалото и я отключи.

Кавано отвори задната врата на колата, взе няколко пакета, които биха отвлекли вниманието на някой евентуален наблюдател — хората много обичаха да гледат пакети, — и с възможно най-твърдата си крачка влезе в бунгалото.