Дейвид Морел - Единственият оцелял

Твърде обезводнен, за да си позволи и на това отгоре да се поти през деня, Кавано се отдръпна обратно навътре в гората. Заобиколи къщата, а също и още няколко като нея на безопасно разстояние, избягвайки града. Стигнал до ориентирания в посока север-юг път, той слезе и мина под малко мостче. Отдолу бе хладно, песъчливо и сухо. Излезе от другия край и продължи навътре в гората, но сега вече черпеше сила от убеждението, че скоро ще си почине. Кривна към ориентирания от запад на изток път, идващ от магистралата, промъкна се зад храсталаците покрай него и насочи поглед на запад, към кръстовищата, където вече със сигурност видя полицейската блокада на пътя, но тя бе отвъд кръстовищата, почти в самия град.

Идеално, каза си той.

Кавано се върна към мостчето. Когато погледна часовника си, с изумление видя, че вече е дванайсет и десет. Той извади телефона, включи го и набра номера.

Телефонът на Джейми иззвъня само веднъж и тя веднага го вдигна. Гласът й бе обезпокоен.

— Да?

— Аз съм — каза той, снишил глас.

— Аз също. Като не се обади по обед…

— Всичко е наред.

— Сигурен ли си?

— Ще стане дори още по-добре, като дойдеш да ме вземеш. — Той дочу гласове от телефона й. — Къде си?

— Купувам колата. Мислех, че плащане в брой, без много увъртания, ще свърши работа по-бързо, ама бумащината си е бумащина. Но вече се канят да ми дадат ключовете.

Той стисна телефона още по-силно.

— Тъкмо заговори за пари в брой…

— Колко ни трябват?

— Поне две хиляди, разбити на двайсетачки.

— Ще донеса три.

— В банката кажи, че отиваш в Атлантик Сити. Когато си готова с всичко, поеми на север по нюйоркската магистрала. На около осемдесет километра след отбивката за Кингстън ще стигнеш до отбивка за град на име Баскървил.

Друг избор Кавано нямаше — на този етап трябваше да каже името на града по телефона. Надяваше се разговорът му да се смеси с многото телефонни обаждания от спасителните екипи и в него да няма дума, която да накара скенера да го изолира.

— Поеми по пътя на запад — продължи той. — След около петнайсет километра, когато стигнеш до Баскървил, спри на кръстовищата и свий вдясно. На стотина метра извън градчето ще видиш сухо дере, което минава през мостче на пътя. Там спри и излез от колата. Престори се, че някоя от гумите ти изпуска и трябва да ги огледаш.

— На кръстовището вдясно. Мостчето. Ясно! Там ли ще бъдеш?

— Там ще бъда. — Той вдигна глава, защото в същото време над него прогърмя поредният хеликоптер. Под търбуха му висеше огромна цистерна, вероятно пълна с вода. — Освен ако горският пожар не стигне дотук през това време.

— Горски пожар ли? — Тъй като не получи отговор, Джейми продължи: — Ама как добре знаеш да си прекарваш времето, а? Ще бъда там колкото е възможно по-скоро.

— Обади ми се, като наближиш. Телефонът ми ще е включен.

— Добре ли си наистина?

— Ще бъда. Благодаря ти за помощта.

— Благодаря, че ме помоли. Никога не съм мислела, че ще го направиш.

Кавано прибра телефона в джоба на сакото си. Свършил всичко, което трябваше да се свърши, той се огледа наоколо. Намери една вдлъбнатина в земята, покри я със сухи клони, огледа импровизирания камуфлаж, реши, че горе-долу го бива, и се вмъкна под тях. Там, обгърнат от приятната миризма на земя, той облегна гръб на склона, изпитвайки временно чувство на сигурност. Сега не ми остава нищо друго, помисли си той, освен да чакам Джейми.

Въпреки клоните над главата си, започна да му става топло. Кевларената бронежилетка го притесняваше и той я свали. И чак тогава видя шрапнела, забит в нея — парченце от някой от пожарогасителите, които бе хвърлил в пожара.

Взира се в него, присвил очи, почти цяла минута. После попипа туптящия изолирбанд на врата си. Дебелата сребърна лента продължаваше да държи здраво кожата около раната, без да пропуска никаква кръв. Подуването обаче бе болезнено и му пречеше да си върти главата.

Той опъна крака, или поне се опита да го направи: едва ги бе изправил и те отново се свиха към него. Хайде, почва се, каза си той. Този път по-рано, отколкото го очакваше. Докато бе непрекъснато в движение, мъчейки се да избяга от пожара, да уреди работата с Джейми, да си намери някакво убежище, адреналинът бе действал като негов приятел, подавайки гориво към умореното му тяло, забивайки шпори в него.

Но сега, след като през следващите няколко часа нямаше какво да се прави, освен да се лежи и да се чака, той вече не вършеше работа. Оттеглянето му го правеше нервен. Той не само дръпна коленете му към него, но и го караше да скръсти ръце пред гърдите си. Изпитваше неустоимото желание да се прозява — отчасти от липса на сън, но най-вече защото мускулите имаха нужда да правят нещо, за да се освободят от напрежението. Щом искаш екшън, плащаш си, помисли си той.