Дейвид Морел - Единственият оцелял

Но не можеше да си позволи да отстъпи, не можеше да се остави на страха си. Ако го направеше, щеше да бъде първият от много следващи пъти, когато щеше да му се оставя. Вълните го издигаха и спускаха. Той издуха шнорхела си и потопил лице във водата, за да избягва ръбестите скали отдолу, заработи енергично с плавниците и ръцете. Една от вълните го повдигна леко и с все сила го запокити в скалата. Ако не беше неопреновият му костюм, гранитът щеше да одере гърдите му до кръв. Разтърсвайки глава, за да я проясни след удара, той се хвана за една издатина, но докато вълната се изтегляше, го откъсна оттам. Следващата вълна отново го тресна в скалата, но този път протегнатите му да убият удара ръце напипаха една пукнатина и той впи пръсти в нея. Заопипва нагоре за друга пукнатина и я намери. Той се изтегли бавно малко по-нагоре, преди да е дошла следващата вълна. Тя обаче се стовари с грохот в краката му и отново едва не го откъсна от отвесната скала. Вдигна се още нагоре и този път вълните вече не можеха да го достигнат.

Уловен с една ръка за скалата над беснеещия прибой, той си свали маската с шнорхела. Вдишвайки жадно наситения със сол въздух, той я хвърли във вълните долу, после изу плавниците, търкайки ги в скалата, и също ги хвърли във вълните. Намери една слаба издатина, на която да стъпи, постоя малко така, после пое дълбоко въздух и продължи нагоре мъчителното си изкачване. Въздухът около него бе наситен с воден прах. Връхчетата на пръстите на ръкавиците ги бе изрязал, така че сега можеше по-лесно да се хваща за скалата, но останалата част от тях пак пречеше на движенията му, затова трябваше да ги свали. С помощта на зъбите си той ги издърпа една по една и ги хвърли във водата под него. Дланите му моментално изстинаха, но не чак толкова, че да не може да се хваща и задържа.

Той се изтегли още по-нагоре. Връвта, вързана за лявата му ръка, минаваше през специална макара с копче, с което да се спира или пуска въртенето й. Бе пуснал макарата да се върти в момента, в който вълната го запрати в скалата, и сега връвта се развиваше, давайки му възможност да се катери, без да усеща тежестта на снаряжението си. Нагоре, нагоре. Имаше чувството, че пръстите му са се разкървавили, но това нямаше значение. Важното беше, че не се предава. Той намери място за хващане, хвана се, втикна пръстите на краката си в една пукнатина, пак посегна нагоре и този път пръстите му напипаха каменния парапет. Беше стигнал — и по-трудната част от задачата бе вече зад гърба му.

Малките камери, скрити в двата ъгъла на стрехата, бяха насочени почти една срещу друга. Можеха да видят всекиго, който се прокрадне покрай стената, но с ограниченото им от дупките на къщичките зрително поле, бе невъзможно да се види парапетът над скалата. Кавано се изтегли на парапета, седна на него и издърпа чувала. Сложи го долу и около него веднага се образува локва. Почака го малко да се изцеди и през това време огледа къщата. Ъглите на къщата и големият изход към терасата бяха ярко осветени. Също както и прозорците, и вратите бяха закрити с листове шперплат. На долната им дървена част висеше огромен катинар и през тях бяха кръстосани жълти полицейски ленти. На шперплата бе закована табела, на която пишеше, че всеки нарушител ще бъде подвеждан под отговорност.

Кавано дръпна ципа на чувала и извади пушката с рязаната цев и найлоновата торбичка, в която бяха патроните, и я преметна през рамото си. После измъкна големия нож и го закачи на яката на водолазния си костюм. Пак бръкна в чувала и извади шперцовете за отваряне на ключалки. Накрая отметна качулката на неопреновия костюм назад и отново бръкна в чувала да извади очилата за нощно виждане, които бе намерил в магазина за военни атрибути, откъдето бе купил гумената лодка. После ги наниза на шията си.

Напълно готов вече, той се сниши до плочите на терасата и присви поглед към вратите, долният край на които също бе извън полезрението на камерите. Когато се приближи до тях и се изправи до клекнало положение, най-многото, което камерите можеха да видят, бе, че някой забързано отключва вратите. Той отвори, хлътна в тъмната къща, затвори вратите зад себе си, сложи очилата си за нощно виждане и насочи пушката пред себе си.

Очилата придаваха леко зеленикав оттенък на предметите край него. Той провери най-напред хола, после сви наляво и влезе поред в стаята за гости и банята. Тези помещения не представляваха интерес за него, но трябваше да се увери, че не представляват и заплаха. Удовлетворен, Кавано се прокрадна към другия край на къщата, като през цялото време пръснатите стъкла скърцаха под обутите в гума крака. Във въздуха все още се носеше едва доловимата миризма на кордит. В този момент Кавано разбра, че камерите са го заснели да влиза в къщата, защото към миризмата на кордита се прибави и познатата остра миризма на хормона на Прескот.