Дейвид Морел - Единственият оцелял

— Трябваше да остана в болницата.

— Не, сър — поклати глава сестрата. — Никаква промяна.

— Мога ли да ви помогна? — попита жилестият и мустакат продавач в оръжейния магазин.

— Искам да си купя пушка?

— Каква по-точно?

— Помпа, „Ремингтън 870“, с патрони дванайсетица.

— Да, това е нещо наистина специално. Да не би да сте от правоохранителните органи?

— Не. Защо питате?

— Просто защото повечето полицейски участъци предпочитат този модел. А също и някои американски подразделения за специални операции.

— Така ли? — учуди се Кавано.

— Трябва ми най-якият ъглошлайф, с който разполагате, заедно с няколко резервни диска — обясни Кавано на продавача в железарския магазин.

— Трябва ми неопренов костюм — каза Кавано на продавача в магазина за подводен спорт.

— Трябва ми надуваема лодка, на която да може да се слага извънбордов двигател. — Кавано се намираше в магазина за военни атрибути.

В стаята в мотела Кавано се втренчи в несесера, който Джейми бе оставила на бюрото. Току-що бе позвънил в болницата и отново му бяха казали, че промяна все още няма.

Той свали матрака от леглото и с помощта на стягите, които бе купил в железарския магазин, стегна пушката към рамката на леглото, закрепяйки я така, че цевта да стърчи навън. После хвана ъглошлайфа и започна да реже десет сантиметра от цевта на пушката, скъсявайки я до онази компактност, предпочитана от много полицейски участъци. Работата му отне един час и няколко диска, но той не усещаше времето — имаше да мисли за толкова много други неща.

След поредното телефонно обаждане до болницата („Няма промяна“) Кавано отвори две кутии с федерални „тактически“ патрони. Харесваше този боеприпас, защото едрите му сачми оформяха компактно попадение на дълго разстояние.

За да стесни още повече това попадение, той отвори големия нож, който бе купил в оръжейния магазин, и на едно място на около две-трети от дължината на всеки патрон, на линията, където свършваше барутът и започваха сачмите, направи кръгов разрез. Трябваше да внимава много, за да не разреже патрона изцяло на две половини, но в същото време разрезът трябваше да е достатъчно дълбок, за да може, когато пушката гръмне, изрязаното парче да се откъсне от гилзата и да полети заедно със сачмите, които бяха в него. Целта беше сачмите да не се разлетят, а да останат като компактна маса, чиято поразяваща сила ставаше съкрушително голяма.

След като се стъмни, Кавано подкара по шосе 1 към едно ниско мостче, намиращо се на юг от Пойнт Лобос, близо до Хайландс. Теренът там отговаряше на нуждите му. Освен това бе същото мостче, от което ги бе бутнал Прескот. Спря колата встрани от пътя, изчака платното да се изчисти от фаровете и в двете посоки и търколи скътаната в пакет надуваема лодка по склона надолу. После слезе при нея, наду я с помощта на бутилка сгъстен въздух и я завърза за брега. Притича още два пъти до колата, като внимаваше по пътя да няма коли. Първия път донесе извънбордовия двигател, а втория — плаващия водонепроницаем чувал, в който бе снаряжението му. Неопреновия костюм бе облякъл още в мотела. Сега му остана да свали само спортното сако и да остане по онова, което бе облякъл отдолу. Гумени ръкавици и специални ботуши за гмуркачи допълваха облеклото му.

Той се отблъсна от скалите. После запали двигателя и се насочи към окъпаното в сребриста светлина море, като поддържаше постоянна стометрова дистанция от брега, следвайки извивките на бреговата линия и използвайки светлинките на къщите като ориентир.

Когато стигна до скалата, на която бе построен домът на Прескот, той загаси двигателя и заработи с веслото, приближавайки се съвсем тихо. Тъй като токът вече беше пуснат, отвън и около къщата някои лампи светеха и му служеха за ориентир. Обаче вълните и подводното течение правеха управлението на лодката трудна работа. Потънал в пот, той се мяташе от левия към десния борд и усилено гребеше.

Дойде толкова наблизо, че ако се приближеше още малко, вълните на прибоя щяха да обърнат лодката и да я разбият. Водният прах обля лицето му. След като си сложи качулката, плавниците и маската с шнорхела, той стисна чувала със снаряжението си и се плъзна във водата. За миг водата му се стори толкова студена, че не можа да помръдне. После тя се просмука през неопреновия му костюм и оформи тънък слой между самия костюм и кожата му. Тялото му почти веднага нагря слоя до своята собствена температура, така че само лицето му остана на студено. Подводното течение обаче се оказа изненадващо силно. С цялата сила на краката и ръцете си той се понесе заедно с разбунените води, дърпайки чувала след себе си с връв, завързана на лявата му ръка. Една вълна го повдигна и заплаши да го размаже на скалата отсреща. Сърцето му бясно биеше и за миг той помисли да се откаже и да се върне към лодката, преди течението да я отнесе надалеч.