Джанет Еванович: Стефани Плъм и случаят с пенсионирания мафиот

Това, че Откаченяка се тревожеше за Дуги, ме притесняваше, но не беше от първостепенна важност. Но пък Дуги наистина бе пропуснал кеча. И Откаченяка беше прав — никой не пропускаше кеч. Поне никой в Джърси.

Затичах се по коридора и надолу по стълбите. Профучах през фоайето и външната врата и се метнах в колата.

Погребалният дом на Стива беше няколко километра по-надолу на авеню „Хамилтън“. Направих светкавична инвентаризация наум. Спрей със сълзотворен газ и белезници в чантата ми. Електрошоковата палка вероятно също бе там, но не бе заредена. Пищовът ми си седеше в кутията от бисквити у дома. Но пък имах пила за нокти, в случай че нещо се объркаше.

Погребалният дом на Стива се помещаваше в бяла дървена постройка, която навремето била частен дом. Стива беше добавил гаражи за различните видове погребални коли и зали за различните видове мъртъвци. Имаше и малък паркинг. Прозорците бяха закрити с черни капаци, а широката предна веранда бе покрита със зелен мокет.

Паркирах отпред и се втурнах към входа. На верандата стояха група мъже, които пушеха пури и се надлъгваха. Бяха хора от работническата класа, облечени в невзрачни костюми. Шкембетата и оределите им коси показваха напредналите им годинки. Минах покрай тях и влязох във фоайето. Антъни Варга беше в стая за сън номер едно. Керълайн Борчек се намираше в стая за сън номер две. Баба Мазур се криеше зад изкуствен фикус във фоайето.

— Той е вътре при Антъни — съобщи ми тя. — Говори с вдовицата. Вероятно й взима мярката и си търси нова мадама, която да застреля и скъта в бараката си.

В залата, където бе изложен Варга, имаше около двадесет души. Повечето седяха. Неколцина стояха до ковчега. Еди Дечуч бе сред тях. Можех да вляза, да застана до него тихо и да му щракна белезниците. Вероятно това бе най-лесният начин да свърша работата. За съжаление, щеше да стане страхотна сцена, която да разстрои опечалените. А и госпожа Варга сигурно щеше да звънне на майка ми и да й разкаже подробно зловещата случка. Другата ми възможност бе да се доближа до ковчега и да помоля Еди да излезе навън с мен. Или да изчакам да си тръгне и да го хвана на паркинга или на предната веранда.

— Какво ще правим сега? — попита баба. — Няма ли да нахлуем вътре и да го закопчаем?

Чух как някой зад мен си поема въздух. Беше сестрата на Лорета Ричи, Мадлин. Току-що беше влязла и бе забелязала Дечуч.

— Убиец! — изкрещя му тя. — Ти уби сестра ми!

Дечуч пребледня, отстъпи назад, изгуби равновесие и се стовари върху госпожа Варга. И тя, и Дечуч сграбчиха ковчега за опора и той се наклони опасно. Чу се колективно ахване, когато Антъни Варга се търколи настрани и фрасна главата си в сатенената облицовка.

Мадлин пъхна ръка в чантата си. Един старец изкрещя, че тя вади пистолет, и всички се панираха. Някои се проснаха на пода, а други се втурнаха по пътеката към фоайето.

Помощникът на Стива, Харълд Барони, се хвърли върху Мадлин, метна я върху баба и мен и се стоварихме на купчина на пода.

— Не стреляй! — изкрещя той на Мадлин. — Овладей се!

— Вадех си носната кърпа, глупако — изохка Мадлин. — Разкарай се от мен.

— И от мен също — обади се баба. — Стара съм и костите ми могат да се строшат като съчки.

Изправих се и се огледах. Еди Дечуч го нямаше. Изтичах на верандата, където стояха мъжете.

— Някой видя ли Еди Дечуч?

— Да — отговори един от мъжете. — Еди току-що си тръгна.

— Накъде отиде?

— Към паркинга.

Полетях надолу по стълбите и стигнах до паркинга тъкмо когато Еди изчезваше от него в бял кадилак. Изругах енергично, метнах се в колата и отпраших подире му. Дечуч беше на около една пресечка пред мен, караше по осевата линия и не спираше на стоповете. Зави към Бърг и се зачудих дали не възнамеряваше да се прибере у дома. Последвах го по авеню „Роблинг“. Подминахме улицата, която щеше да го отведе до тях. Бяхме единствените коли по „Роблинг“ и знаех, че съм разкрита. Дечуч не беше толкова сляп, че да не види фаровете ми в огледалото си.

Той продължи да лъкатуши из Бърг. Профучахме по „Вашингтон“ и „Либърти“, после се върнахме на „Диви“. Представих си как преследвам Еди, докато на някой от двама ни му свърши бензинът. Ами тогава? Нямах пистолет, нито бронежилетка. Нямах и подкрепление. Трябваше да разчитам само на способностите си да убеждавам.

Дечуч спря на ъгъла на „Дивижън“ и „Емъри“. Заковах на около десет метра зад него. Беше тъмен ъгъл без улично осветление, но виждах ясно кадилака на светлината на фаровете. Дечуч отвори вратата си, излезе и приклекна. Вторачи се в мен, като заслоняваше с ръка очите си, заслепени от фаровете ми. После небрежно вдигна ръка и стреля три пъти. Бам. Бам. Бам. Два куршума се размазаха в асфалта до колата ми, а третият уцели бронята ми.