Джанет Еванович - Стефани Плъм и случаят с пенсионирания мафиот

Обърна чашата с химикалки, прерови чекмеджетата си и изпразни съдържанието на чантата си на бюрото.

— Къде е бръмбарът, червей такъв? — обърна се тя към Вини.

— Няма бръмбари — отговори Вини. — Казвам ти, че имам добър слух. Истински радар съм.

Кони намери бръмбара, залепен за долната част на телефона й. Откъсна го и го размаза с приклада на пистолета си. После прибра оръжието в чантата си и изхвърли микрофона в боклука.

— Ей — извика Вини, — това е собственост на компанията!

— Какво става с Дуги? — попита Лула. — Няма ли да се яви в съда?

— Откаченяка каза, че двамата планирали да гледат кеча заедно на големия екран на Дуги, но той въобще не се появил. Откаченяка се страхува, че на Дуги му се е случило нещо лошо.

— За нищо на света не бих пропуснала да погледам на голям екран онези мъжаги, издокарани в прилепнали клинчета — каза Лула.

Ние с Кони се съгласихме. Едно момиче трябваше да е лудо, за да пропусне подобна съблазнителна гледка на голям екран.

— Не съм чувала абсолютно нищо за Дуги — обади се Кони, — но ще поразпитам наоколо.

Предната врата на офиса се отвори широко и Джойс Бърнхард влетя вътре. Червената й коса беше тупирана и стърчеше като кула. Беше облечена във военен панталон и риза. Панталонът бе опънат по задника й, а ризата, разкопчана до гръдната й кост, откриваше черен сутиен и големи цици. На гърба на ризата с бели букви бе написано „Ловци на престъпници“. Очите й бяха очертани с черно, а миглите й покрити с дебел слой спирала.

Боб се скри под бюрото на Кони, а Вини се мушна в кабинета си и заключи вратата. Преди известно време, след консултация с долната си глава, Вини се бе съгласил да наеме Джойс като агентка за залавяне на обвиняеми. Малкият лош Вини бе още доволен от решението, но останалата част от братовчед ми не знаеше как да се справи с Джойс.

— Вини, увиснал хуй такъв, видях, че се скри в кабинета. Веднага излез оттам — изрева Джойс.

— Радвам се да те видя в такова добро настроение — каза Лула.

— Някакво гадно псе отново се изкенза на моравата ми. Това е вторият път тази седмица.

— Е, би трябвало да очакваш подобно нещо, след като си намираш гаджета в приюта за животни — отбеляза Лула.

— Не ме дразни, дебелано.

Лула присви очи.

— Кого наричаш дебелана? Кажи ми го още веднъж и ще ти сменя физиономията.

— Дебелана, тлъст задник, мазна свиня…

Лула се хвърли върху Джойс и двете се проснаха на пода, като се дращеха и скубеха. Боб благоразумно остана под бюрото. Вини продължаваше да се крие в кабинета си. А Кони пристъпи към тях и като изчака подходяща възможност, прасна Джойс по задника с електрошоковата палка. Джойс изпищя и застина.

— За първи път използвам едно от тези неща — каза Кони. — Много са забавни.

Боб изпълзя изпод бюрото и отиде да подуши Джойс.

— Откога се грижиш за Боб? — попита ме Лула, като се надигна от пода.

— Прекара нощта с мен.

— Дали Боб не се е изакал на моравата на Джойс?

— Всичко е възможно.

— Колко възможно? Десет процента? Петдесет процента?

Вторачихме се в Джойс. Тя помръдна леко, затова Кони отново я зашемети с палката.

— Просто мразя да използвам лопатката — обясних скромно.

— Ха! — излая Лула. — Знаех си!

Кони подаде на Боб поничка и го потупа.

— Добро момче!

— Тъй като Боб се прояви като чудесно куче, а аз съм в добро настроение, ще ти помогна да намериш Еди Дечуч — предложи Лула.

Косата й стърчеше право нагоре на мястото, където Джойс я беше оскубала, а едно от копчетата на ризата й липсваше. Ако я вземех със себе си, вероятно щях да си осигуря безопасността, защото изглеждаше наистина смахната и опасна.

Джойс все още лежеше на пода, но едното й око бе отворено, а пръстите й мърдаха. Най-разумно щеше да е ние с Лула и Боб да изчезнем, преди да е отворила и другото си око.

— Е, какво мислиш? — поинтересува се Лула, когато се настанихме в колата и поехме към улица „Фронт“. — Наистина ли съм тлъста?

Лула не изглеждаше тлъста, а просто солидна. Солидна като шпеков салам. Но като огромно количество шпеков салам.

— Не точно тлъста — отговорих. — По-скоро си едра.

— Нямам и целулит.

Това беше вярно. Шпековият салам не можеше да има целулит.

Подкарах на запад по „Хамилтън“ към реката и улица „Фронт“. Лула седеше до мен, а Боб се возеше отзад подал глава през прозореца. Очите му бяха присвити, а ушите му плющяха от вятъра. Слънцето грееше и въздухът бе пролетен. Ако не беше Лорета Ричи, щях да зарежа издирването на Еди Дечуч и да потегля към плажа. Фактът, че трябваше да си платя вноската на колата, ми даде допълнителен стимул да насоча хондата към „Асовете на асфалта“.