Джанет Еванович - Пет за четири

Хайде, от мен да мине! Ще изплюя камъчето. Сбъднаха се най-големите страхове на майка ми. Оказах се нимфоманка. Чука ми се с много мъже. Сигурно защото не се чукам с никого . И похотливостта ми си отива нахалост. Май ще се изсиля, ако си въобразявам, че някога ще бъда с Майк Риктър — него преспокойно ще го вземат и в нюйоркските „Рейнджъри“. Не ти трябва Индиана Джоунс!

От друга страна, двама в списъка на желаните мъже ми отвръщат на чувствата. Лошото е, че кой знае защо, и двамата ме плашат до смърт.

Казвам се Стефани Плъм. Издирвам хора, просрочили съдебната гаранция, и работя с въпросните двама мъже. И двамата се борят с престъпността. Единият е ченге. Вторият подхожда по-сметкаджийски към борбата с престъпността. Не мога да стъпя и на малкия пръст на двамата, когато става въпрос за похотливост в действие .

Но карай! В живота на всяко момиче настъпва момент, когато то трябва да хване бика за рогата (или за някоя друга, по-подходяща част на тялото) и да поеме отговорността за своя живот. Точно това и направих току-що. Грабнах телефона и взех, моля ви се, че поканих единия от ония страшилища на гости.

Сега умувам дали изобщо да го пускам в къщата си.

Притеснявам се да не би да стане както онзи път, когато бях на девет години, реших да пробвам какво е да летиш и паднах от покрива на гаража у Крузакови — изпомачках любимия розов храст на госпожа Крузак, цепнах си панталонките и гащичките на цветя и после цял ден, без изобщо да подозирам, се разхождах по голо дупе.

Завъртях очи. Я не се втелявай, рекох си! Какво си се притеснила като някоя гимназистка! Хванала си се на хорото, вече няма мърдане. Пък и такава е волята Божия. Нали снощи изтеглих от шапката тъкмо неговото име? Добре де, не беше шапка, а купа, но въпреки това срещата пак си е предопределена от небесата. Е, защо да си кривя душата, докато избирах от листчетата, изхитрувах и надзърнах в едното. Но какво от това, нали от време на време трябва да помагаме на съдбата. В смисъл, че ако разчитах чак толкова на нея да свърши работата, нямаше да се излагам и да въртя телефони.

Пък и съм се подготвила добре. Рокля трепач, черна и къса. Обувки на високи токове с каишки, от ония, дето се закопчават на глезена. Лъскаво кървавочервено червило. Кутийка презервативи, пъхната в чекмеджето с пуловерите. Зареден пистолет, скрит за всеки случай в кутия от курабийки. Това се казва работа: Стефани Плъм, жена с мисия. Ще го сваля — жив или мъртъв!

Преди броени секунди чух как асансьорът се отваря и по коридора прокънтяват стъпки. Стъпките спряха пред моя апартамент и аз разбрах, че е той, понеже зърната на гърдите ми веднага набъбнаха.

Той почука веднъж, аз обаче продължих да стоя като глътнала бастун и да зяпам бравата. Отворих едва след второто почукване и се дръпнах. Очите ни се срещнаха. За разлика от мен онзи нахалник изобщо не беше притеснен. Проявяваше признаци само на любопитство. И на похотливост. На много похотливост. Похотливост, та дрънка.

— Здрасти — рекох.

Той влезе в антрето, затвори вратата и я заключи. Дишаше бавно и дълбоко, очите му бяха тъмни, лицето — вглъбено. Пиеше ме с поглед.

— Хубава рокля имаш — каза ми. — Сваляй я.

— Дали първо да не пийнем вино! — подхванах благо-благо аз.

Ще протакам! Ще го напия до козирката. После, и да се проваля, той няма да помни нищо.

Той поклати бавно глава.

— А, без тия.

— Сандвич?

— После.

Запуках наум с кокалчетата на пръстите си. Той се подсмихна.

— Хубава си, когато се притесняваш.

Присвих очи. Нямах намерение да се правя на хубава, докато си представях вечерта.

Той ме притегли към себе си, плъзна ръка по гърба ми и смъкна ципа. Роклята се свлече от раменете ми и се нагъна около краката — така останах само по курвенските обувки и парченцето плат, което според „Виктория Сикрет“ било бикини тип прашка.

Висока съм метър шейсет и осем, с токчетата сложете още половин педя отгоре, но въпреки това той стърчеше към пет-шест сантиметра над мен. И беше много по-мускулест. Пак плъзна длани по гърба ми и ме погледна от горе.

— Прелест!

Не че ме виждаше за пръв път. Още когато бях на седем годинки, веднъж си пъхна главата под рокличката ми. Когато пък бях на осемнайсет, ме отърва от девствеността. В по-близката история ми беше правил неща, които няма да забравя скоро. Беше ченге в Трентън и се казваше Джо Морели.

— Помниш ли как като деца си играехме на влакче? — попита ме той.