Джанет Еванович: Стефани Плъм или г-ца Сватовница

Мъжете са като обувките. Някои ти прилягат по-добре от други. А понякога отиваш да пазаруваш, но не намираш нищо, което да ти хареса. И тогава, по ирония на съдбата, на следващата седмица намираш два чифта, които са идеални, но ти нямаш достатъчно пари да ги купиш и двата. В момента се намирах точно в такава ситуация… но не става въпрос за обувки, а за мъже. А тази сутрин стана дори още по-лошо.

Преди известно време, мъж на име Дийзъл се появи в кухнята ми. Пфу, той направо си беше там. Като с магия. След това, няколко дни по-късно, изчезна. Сега, без никакво предупреждение, отново стоеше пред мен.

— Изненада — каза той. — Върнах се.

Извисяваше се само малко над метър и осемдесет. Добре сложен, с широки рамене и хлътнали, преценяващи очи. Изглеждаше така, като че би могъл добре да нарита нечий задник, без дори да се изпоти. Имаше много гъста и чуплива, пясъчноруса, късо подстригана коса и рошави русоляви вежди. По мое мнение, беше в края на двадесетте и началото на тридесетте си години. Знаех много малко за произхода му. Определено беше извадил късмет в лотарията при раздаването на гени. Добре изглеждащо момче, с перфектни бели зъби и усмивка, която караше кръвта на жените да кипи.

Беше студена февруарска сутрин и той се появи в апартамента ми с увит около врата му многоцветен шал, черно вълнено късо палто, износена плетена термо блуза с три копчета, избелели дънки, изхабени ботуши и обичайното си лошо държание. Знаех, че под палтото се крие мускулесто, атлетично тяло. Само не знаех, дали под лошото му поведение имаше скрито и нещо хубаво.

Казвам се Стефани Плъм. Средна съм на ръст, със средно тегло и речниковият ми запас е на средно ниво — като за човек, който живее в Джърси. Имам дълга до раменете кафява коса, която, в зависимост от влагата, е или къдрава, или чуплива. Очите ми са сини. Потеклото ми е унгарско и италианско. Семейството ми е с отклонения от нормалното — в нормални граници. Има куп неща, които бих искала да направя с живота си, но точно сега съм напълно щастлива да мога, докато вървя, да стъпвам с единия крак след другия и да си закопчавам дънките без над колана ми да надвисват разплути телеса.

Работя като агент по събиране на гаранции за моя братовчед Вини и успехът ми в работата се дължи по-скоро на късмета и упоритостта ми, отколкото на уменията ми. Живея в скромен апартамент в покрайнините на Трентън и единственият ми съквартирант е хамстер на име Рекс. Ето защо, разбираемо се изплаших от внезапната поява на този огромен субект в кухнята ми.

— Мразя, когато се появяваш изневиделица пред мен — срязах го аз. — Не можеш ли да позвъниш на вратата като нормален човек?

— Преди всичко, аз не съм точно нормален. И второ, трябва да си щастлива, че не влязох в банята, докато беше мокра и гола. — Дари ме с убийствената си усмивка. — Въпреки че нямаше да имам нищо против да те видя гола и мокра.

— Само в мечтите ти.

— Да, бе — отговори Дийзъл. — Вече се е случвало. — Завря главата си в хладилника ми и затършува из него. Нямаше кой знае какво вътре, но той намери една изоставена бутилка бира и няколко парченца американско сирене 1. Изяде сиренето и глътна бирата на екс. — Все още ли се срещаш с онова ченге?

— Джо Морели ли? Да.

— А какво става с пич номер две?

— Рейнджъра ли? Е, все още работя с него.

Рейнджъра беше моят ментор в преследването на бегълци и дори нещо повече. Проблемът беше, че тази част с „нещо повече“ не беше ясно уточнена.

Дочух едно изсумтяване и въпросително излайване от спалнята ми.

— Какво става? — попита Дийзъл.

— Морели работи двойни смени и аз се грижа за кучето му Боб.

Чу се звук от тичащи кучешки лапи и Боб зави откъм ъгъла. Спря с приплъзване върху балатума в кухнята. Той беше звяр с огромни крака, рунтава оранжева козина, увиснали уши и щастливи кафяви очи. Вероятно голдън ретривър, но никога нямаше да спечели състезание за чиста порода. Настани дупето си върху ботуша на Дийзъл и замаха с опашка.

Гостенинът ми разсеяно го погали по главата, а той проточи лиги по крачола му, като се надяваше да получи малко сирене.

— Посещението ти е лично или служебно? — попитах аз.

— Служебно. Търся един човек на име Бърни Бийнър. Трябва да го затворя.

Ако можех да вярвам на Дийзъл, на планетата съществуват хора, които притежават способности, извън приетите нормални човешки граници. Те не са точно супергерои. По-скоро са обикновени хора с необикновени дарби — да вдигат крава със силата на мисълта си или да изпращат светкавици. Някои са добри, а някои — не чак толкова. Той преследва лошите. Алтернативното обяснение за него е, че той е чалнат.