Джанет Еванович - Право в десетката

Според мен животът прилича на поничка с мармалад. Докато не отхапеш от нея, не знаеш какъв вкус точно ще има. А после, тъкмо когато решиш, че ти харесва, пльокваш солидно количество от плънката върху най-хубавата си тениска и се лекьосваш страхотно.

Казвам се Стефани Плъм и редовно се лекьосвам — и в буквален, и в преносен смисъл. Например онзи път, когато изгорих погребалното бюро. Това беше едно от най-жестоките ми изпълнения. Даже си видях снимката във вестника благодарение на него. Ходех по улицата и хората ме разпознаваха.

— Вече си прочута — каза майка ми, когато получи вестника. — Ще те дават за пример. Трябва да спортуваш, да се храниш добре и да си мила със старите хора.

Добре де, майка ми вероятно беше права, но аз съм от Джърси и не се справям с даването на пример. Да станеш за пример на хората, не е идеал в Джърси. А на всичкото отгоре съм наследила гъстата, рошава коса и неприличните жестове от бащината ми италианска страна на семейството. Какво може да се очаква от мен в такъв случай?

Майка ми е от унгарски произход и от нея съм взела сините очи и възможността да ям торта и въпреки това да си закопчавам джинсите. Чувала съм обаче, че добрият унгарски метаболизъм върши работа само докато навършиш четиридесет, затова вече започвам да внимавам. Унгарските гени са ми осигурили и известно количество късмет и циганска интуиция, от които се нуждая в сегашната си професия. Работя за братовчед ми Винсънт Плъм като агент по изпълнението на съдебни гаранции и преследвам лошите. Не съм най-добрият ловец на престъпници в света, но не съм и най-лошият. Най-добрият е един невероятно готин тип с прякор Рейнджъра. А Лула, партньорката ми от време на време, е най-лошият.

Може би не е справедливо да набеждавам Лула като най-некадърна. Тя всъщност не е ловец на престъпници, а бивша проститутка, назначена да картотекира документи в офиса за съдебни гаранции, но прекарва по-голямата част от деня, мотаейки се с мен.

В момента двете стояхме на паркинга на малък деликатесен магазин на авеню „Хамилтън“. Бяхме на около километър от офиса, облегнати на жълтия ми форд, и се опитвахме да решим какво да обядваме. Колебаехме се между начос от деликатесния магазин и гигантските сандвичи на Джовичини.

— Хей — обърнах се към Лула, — какво стана с картотекирането? Кой го върши сега?

— Аз, разбира се. Направо разкатавам фамилията на офиса от картотекиране.

— Ами че ти никога не си там.

— Хайде бе! Бях в офиса, когато ти се появи сутринта.

— Да, ама не картотекираше, а си правеше маникюра.

— Мислех си за картотекиране. И ако ти нямаше нужда от помощта ми за залавянето на тоя загубеняк Роджър Банкър, в момента щях да се трудя.

Роджър беше обвинен в кражба на превозно средство и притежание на наркотични вещества. По-простичко казано, Роджър се беше надрусал и решил да се повози с чужда кола.

— Значи официално все още ти отговаряш за картотекирането?

— Не, мамка му! — отговори Лула. — Това е такава досада. Пък и приличам ли ти на смотана чиновничка?

Всъщност Лула все още си прилича на проститутка. Тя е дебела негърка, която си пада по ластични тоалети на леопардови петна, украсени с множество пайети. Смятам обаче, че няма желание да чуе мнението ми по въпроса, затова си замълчах и само повдигнах вежди.

— Длъжността ми не е определена, тъй като и аз се занимавам усилено със залавянето на престъпници, но пък никога не съм получавала свой собствен случай — обясни ми Лула. — Предполагам обаче, че мога да се водя за твой бодигард.

— Мили Боже! — възкликнах ужасено.

Лула присви очи.

— Да не би да възразяваш?

— Това звучи ужасно… холивудски.

— Да, но понякога имаш нужда от повечко огнева мощ, нали? И хоп, аз се притичвам на помощ. Та ти дори не си носиш винаги пистолета. А аз го правя. И сега си го нося. Просто за всеки случай — каза Лула и извади четиридесетмилиметров глок от чантата си. — Пък и нямам нищо против да го използвам — продължи тя. — Много ме бива с пищова. Страхотно око имам. Виж как ще уцеля оная бутилка до колелото.

Някой беше облегнал лъскав червен велосипед за планинско колоездене на голямата витрина на деликатесния магазин. А до колелото стоеше бутилка, в която бе пъхнат някакъв парцал.

— Не! — изкрещях енергично. — Не стреляй!

Прекалено късно. Лула се прицели, пропусна бутилката и пръсна задната гума на велосипеда.