Джанет Еванович: Право в десетката

— Джон Едуард. А Рейнджъра не е наемник. Поне в Трентън. Просто е ловец на престъпници… също като мен.

— Хич не ми напомняй за омразната си работа.

Добре де, знам, че работата ми е скапана. Парите са малко, а и понякога разни хора стрелят по мен. Но все някой трябва да осигури явяването на обвиняемите в съда.

— Служа на обществото — казах на Морели. — Ако не съществуваха хора като мен, ченгетата трябваше да се нагърбят и с това издирване. А данъкоплатците щяха да недоволстват от допълнителните данъци, осигуряващи заплатите на полицаите.

— Не отричам, че тази работа е необходима. Просто не искам ти да я вършиш.

Някъде изпод колата ми се чу изпукване. Ярки пламъци се издигнаха към небето и резервната гума излетя от багажника и се затъркаля по паркинга.

— Това е четиринадесетият обир на Червения дявол — обясни Морели. — Винаги действа по един и същи начин. Обира магазина, като насочва пистолет към продавача. Качва се на колело. Мята запалената бутилка и се оттегля. Никой не го е огледал достатъчно добре, за да го идентифицира.

— Досега — възразих. — Видях лицето му. Не го познавам, но съм сигурна, че мога да го разпозная по снимка.

Час по-късно Морели ме остави пред офиса за съдебни гаранции. Докато излизах от вехтата му, видяла и по-добри дни полицейска кола, ме дръпна за блузата.

— Ще внимаваш, нали?

— Обещавам.

— И няма да позволяваш на Лула да стреля повече?

Въздъхнах тежко. Джо искаше от мен невъзможното.

— Понякога не е лесно да контролираш Лула — обясних му.

— Тогава си намери друг партньор.

— Рейнджъра?

— Много смешно! — мрачно изсумтя Морели.

После ме целуна за довиждане и аз си помислих, че вероятно бих могла да контролирам Лула. Когато Морели ме целуне, ми се струва, че всичко е възможно. Страхотен е в целувките.

Пейджърът му изпищя и Морели се отдръпна, за да погледне екранчето.

— Трябва да тръгвам — оповести и ме избута вън от колата.

Наведох се и пъхнах глава през прозореца.

— Не забравяй, че обещахме на майка ми да вечеряме при нея днес.

— В никакъв случай. Ти обеща, а не аз. Вечерях у родителите ти преди три дни, а мога да издържа изпитанието най-много веднъж седмично. Валери и децата ще са там, нали? И Клоун? Получавам киселини само като си помисля за тях. Всеки, който има смелостта да се храни с тази тълпа, би трябвало да получава премии за вреден труд.

Беше прав. Нищо не можех да му кажа. Преди малко повече от година съпругът на сестра ми я заряза и се понесе към непознати земи с детегледачката им. Валери незабавно се прибра у дома с двете си деца и започна работа при един крайно не преуспяващ адвокат на име Албърт Клоун. По някакъв непонятен за мен начин тя забременя от Албърт и след девет месеца малката тристайна къщичка на родителите ми в Чеймбърсбърг в Трентън стана дом на майка ми, баща ми, баба ми, Валери, Албърт Клоун, двете дъщери на Валери и новороденото бебе.

Като временно разрешение на квартирния проблем на сестра ми й предложих моя апартамент. Бездруго прекарвах повечето нощи у Морели, така че не беше кой знае каква саможертва от моя страна. Оттогава минаха три месеца. Валери все още е в моя апартамент и ходи всеки ден да вечеря у нашите. Понякога по време на вечерята се случват смешни неща — веднъж баба подпали покривката, друг път пък Клоун се задави с пилешка кост. Но обикновено е просто причиняваща мигрена досада.

— Лоша работа. Ще изпуснеш печеното пиле със сос и пюре — опитах отчаяно да убедя Морели. — А за десерт сигурно ще има торта с ананас.

— Не си прави труда. Ще ти се наложи да измислиш нещо по-добро от печено пиле, за да ме закараш у вашите довечера.

— Какво например? Див маймунски секс?

— Дори това няма да е достатъчно. Представях си бурна оргия с идентични близначки японки.

Завъртях очи и се понесох към офиса за съдебни гаранции.

— Сандвичът ти е в картотеката под буквата „С“ — съобщи ми Лула, когато влязох. — Избрах ти италианска шунка с швейцарско сирене, пуйка и салам с люти чушки.

Отворих картотеката и извадих сандвича.

— Тук има само половин сандвич — забелязах мрачно.

— Така е — потвърди Лула. — С Кони решихме, че не искаш да надебелееш, затова ти помогнахме.

„Съдебни гаранции Винсънт Плъм“ заема малък офис с витрина към авеню „Хамилтън“. По принцип един преуспяващ офис за гаранции би трябвало да се намира близо до съда или до затвора. Офисът на Вини обаче се намира близо до Бърг, а много от клиентите му са местни. Не че Бърг е лош квартал. Всъщност, той вероятно е най-безопасното място за живот в Трентън. В Бърг живеят разни дребни членове на мафията, така че ако се държиш лошо там, може да изчезнеш за дълго време… например завинаги.