Джанет Еванович: Право в десетката

— Май няма да е зле да сваля няколко килограма, преди да се явя в съда — замисли се тя.

— Най-разумното е да не обираш повече камиони с чипс — посъветва я Лула.

— Бях в мензис! Имах нужда от чипса!

— Разбирам те, сестро — каза Лула.

След като отведохме Кантел в съда, а после я върнахме в дома й, Лула ме закара обратно до Бърг.

— Не беше лошо — заяви тя. — Тази Кантел изглеждаше свястна мадама. Мислиш ли, че този път ще се яви на делото си?

— Не. Ще ни се наложи да я вземем от дома й и да я завлечем в съда въпреки писъците и ритниците й.

— И аз така си помислих.

Лула спря до тротоара пред къщата на родителите ми. Лула кара червен файърбърд, чиято стереоуредба може да дъни рап в радиус от десет километра. Сега бе намалила звука, но басите караха пломбите ми да вибрират.

— Благодаря за возенето — казах й. — Ще се видим утре.

— Бива — отвърна Лула и потегли.

Баба Мазур беше отворила предната врата на къщата и ме чакаше. Тя се подслони да живее при родителите ми, когато дядо Мазур ритна камбаната. Тялото й прилича на пилешки скелет, а мозъкът й не подлежи на описание. Късата й стоманено сива коса винаги е подстригана късо и накъдрена на студено. Баба предпочита да се докарва в пастелни анцузи от полиестер и бели маратонки. Обича да гледа кеч по телевизията. Не й пука дали схватките са истински или не. Просто си пада по едри мъже в тесни ластични шортички.

— Побързай — извика баба. — Майка ти няма да сервира пиячката, докато не седнеш на масата, а аз изпитвам страхотна нужда да му цапна едно. Изкарах кошмарен ден. Завлякох се пеша чак до погребалното бюро на Стиви, за да видя Лорейн Шнагъл, а се оказа, че са я пъхнали в затворен ковчег. Чух, че изглеждала ужасно към края, но все пак това не е причина да лишават хората от възможността да се простят с починалата. Всеки иска да погледне. Дадох си толкова труд да отида дотам, издокарах се както му е редът. А сега няма да имам добра тема за разговор, когато отида на фризьор утре. Разчитах на Лорейн Шнагъл.

— Не се опита да отвориш ковчега, нали?

— Аз ли? Разбира се, че не! Не бих направила подобно нещо. А и бездруго беше здраво заключен.

— Валери тук ли е?

— Валери е вечно тук — въздъхна баба. — Това е другата причина за вгорчаването на деня ми. Чувствах се силно изморена след провала в погребалното бюро, а не можах да си дремна, защото племенницата ти се прави на кон и не спира да галопира. А и цвили през цялото време. Та конските номера, комбинирани с воя на бебето, направо ме скапаха. Обзалагам се, че имам торбички под очите. Ако това продължи дълго, външният ми вид ще отиде на кино — намръщи се баба и огледа улицата. — Къде ти е колата?

— Ами… подпали се малко…

— Гумите излетяха ли? Имаше ли експлозия?

— Да.

— Мамка му! Иска ми се да бях там да видя. Винаги пропускам добрите изпълнения. Как се подпали този път?

— Случи се на едно местопрестъпление.

— Този град отива по дяволите. Никога преди не сме имали толкова много престъпления. Вече не ти се иска да излезеш вън от квартала.

Баба беше права за престъпленията. И аз бях забелязала същото. Повече обири. Повече дрога по улиците. Повече убийства. Най-вече свързани с търговията на дрога и бандите. А сега, след като бях видяла лицето на Червения дявол, и аз вече се чувствах замесена.

Майка ми стоеше до мивката в кухнята и белеше картофи. Сестра ми Валери също беше в кухнята. Седеше до малката дървена маса и кърмеше бебето. Струваше ми се, че Валери вечно кърми. Понякога поглеждах бебето и внезапно ме налягаше желание да стана майка, но в повечето случаи се радвах, че имам само хамстер.

Баба ме последва в кухнята, изпълнена с нетърпение да разкаже новините на всички.

— Стефани отново взриви колата си! — съобщи въодушевено.

Майка ми спря да бели картофите.

— Имаше ли пострадали? — попита.

— Не — отговорих. — Само колата. Абсолютно съсипана е.

Майка ми се прекръсти и стисна здраво ножа.

— Никак не ми е приятно да взривяваш коли — скара ми се тя. — Как да спя нощем, когато знам, че дъщеря ми се занимава с такива неща?

— Можеш да се приспиш с пиене — ухили се баба. — На мен винаги ми помага. Няма нищо по-хубаво от това да му удариш няколко яки глътки преди лягане.

Мобифонът ми звънна и всички замълчаха.

— Забавлявате ли се вече? — поинтересува се Морели.

— Да. Току-що пристигнах при нашите и е адски забавно. Кофти, че ще изпуснеш купона.

— Имам лоши новини. Ти също ще трябва да го пропуснеш. Едно от момчетата докара заподозрения в участъка и ще трябва да го идентифицираш.