Джанет Еванович - Право в десетката

— Сега ли?

— Да. Веднага. Имаш ли нужда от кола?

— Не. Ще взема буика назаем.

На времето, когато прачичо ми Шандор отиде в старчески дом, той подари синьо-белия си буик на баба Мазур. А тъй като тя не шофира (поне не законно), колата обикновено си седи в гаража на баща ми. Харчи кошмарно много бензин и се движи като хладилник на колела. Освен това не ми подхожда на имиджа. По-скоро се виждам в нещо като последен модел лексус. Бюджетът ми осигурява само употребявана хонда, но банката се съгласи да ми помогне да си купя форд.

— Това беше Джо — уведомих семейството. — Налага се да отида до участъка. Ченгетата са пипнали типа, който подпали колата ми.

— Ще се върнеш ли за пилето? — попита майка ми. — И за десерта?

— Не ме чакайте за вечеря. Ще се върна, ако мога, а ако не, ще се задоволя с остатъците — отговорих и се обърнах към баба. — Ще трябва да конфискувам буика, докато си купя нова кола.

— Няма проблеми — съгласи се тя. — И аз ще дойда с теб до участъка. Ще ми се отрази добре да изчезна от вкъщи за известно време. А на връщане може да се отбием до погребалното бюро на Стива, за да видим дали са свалили капака на ковчега за вечерното поклонение. Хич не ми се иска да пропусна да видя как изглежда Лорейн.

След двадесет минути баба и аз пристигнахме на паркинга срещу полицейския участък. Ченгетата от Трентън се подслоняват в грозна тухлена сграда в по-непопулярната част на града, което им осигурява бърз достъп до всички престъпления. Постройката е наполовина участък и наполовина съд. В частта на съда има детектор за метали и пазач. При ченгетата пък има асансьор, украсен с дупки от куршуми.

Огледах гигантската черна кожена чанта на баба. Знаех, че от време на време носи със себе си колт 45-ти калибър с дълга цев.

— Не носиш пищов, нали? — попитах я.

— Кой? Аз ли?

— Ако те хванат с оръжие, ще те заключат и ще скрият ключа.

— Откъде ще знаят, че имам оръжие, щом е скрито? Няма да тръгнат да ме претърсват, я! Аз съм стара жена, имам си права.

— Носенето на скрито оръжие не е сред правата ти.

Баба извади пистолета от чантата си и го пъхна под седалката си.

— Не знам накъде отива тази страна, щом една старица не може да носи пистолет в чантата си. В наши дни за всичко има правила. Ами законът за здравето? Той казва, че мога да нося оръжие!

— Първо, говориш за поправките в конституцията. И второ, там не пише нищо за носенето на скрито оръжие — обясних, като заключих буика и звъннах на Джо по мобифона. — На отсрещната страна на улицата съм — съобщих му. — И баба е с мен.

— Не е въоръжена, нали?

— Вече не.

Джо се изхили.

— Ще ви посрещна долу — каза той.

По това време на деня в сградата нямаше много цивилни. Съдът бе затворен, а полицейската работа бе преминала от чукане по вратите към арести. Самотно ченге седеше в бронирана клетка в края на коридора и се мъчеше да не заспи.

Морели излезе от асансьора точно когато двете с баба влязохме.

Баба го погледна и изсумтя.

— Джо носи пищов — възнегодува тя.

— Той е ченге.

— Вероятно и аз трябва да стана ченге — отсъди баба. — Мислиш ли, че съм прекалено ниска?

След половин час баба и аз се върнахме в буика.

— Не ни отне много време — отбеляза баба. — Едва успях да се поогледам наоколо.

— Не можах да го идентифицирам. Арестували са някакъв тип с раница, но не беше онзи, който избяга от магазина. Каза, че намерил раницата, захвърлена на улицата.

— Тъпа работа. Но това не означава, че трябва да се приберем у дома, нали? Не мога да изтърпя отново галопирането и бебешките лигавщини.

— Валери говори по бебешки на горкото дете?

— Не, говори така с Клоун. Не обичам да съдя хората, но след няколко часа, прекарани в слушане на „сладко бонбонче, милата ми тиквичка, меденото ми меченце“ и т.н., имам желание да халосам някого.

Зарадвах се, че никога не бях попадала на Валери, когато е в лигаво любовно настроение, защото и аз щях да изпитам желание да халосам някого. А задръжките ми не са солидни като тези на баба.

— Прекалено рано е да отидем на поклонението — казах. — Мисля, че имаме време да се отбием до Сладката Сали. Оня ден беше забравил да се яви в съда за делото си.

— Хайде бе! Спомням си го много добре. Симпатичен младеж. Имаше една карирана пола, която страшно ми харесваше.

Измъкнах се от паркинга, завих надясно по „Клинтън“ и продължих половин километър нагоре по улицата. В далечното минало на Трентън това е било процъфтяващ индустриален район. Но промишлеността се бе изнесла или драстично намалила работата си, така че сега бяхме заобиколени от разлагащите се трупове на фабрики и складове, които напомняха на следвоенна Босна.