Джанет Еванович - Право в десетката

— Олеле!

Двете с баба повдигнахме вежди.

— Опитвам се да спра да псувам — обясни ни Сали. — Хлапетата започнаха да си създават проблеми в училище заради цветистия си речник, затова шефът ми даде гривната и каза да се плясвам с нея всеки път, когато изпсувам.

Огледах китката му, която бе покрита с червени белези.

— Май трябва да си смениш работата — отсъдих.

— В никакъв случай, мамка му! Ох, по дяволите! Пляс, пляс.

— Сигурно доста боли — рече съчувствено баба.

— Да, мамка му! Пляс.

Ако отведях Сали с мен сега, щеше да му се наложи да седи в килия цяла нощ и да чака съдът да отвори, преди Вини да успее да го изкара отново под гаранция. Не ми се виждаше вероятно Сали да избяга от Трентън, затова реших да проявя съчувствие към него и да го отведа в съда в работно време.

— Трябва да те заведа в съда за новата ти гаранция — обясних му. — Но можем да го направим между двете ти отивания до училището.

— Ще е страхотно. Винаги имам няколко свободни часа през деня.

Баба си погледна часовника.

— Няма да е лошо да тръгваме, ако искаме да стигнем до погребалното бюро навреме — обади се тя.

— А, това е голям купон — развесели се Сали. — Чие е поклонението?

— На Лорейн Шнагъл. Отидох сутринта, но бяха сложили капак на ковчега.

Сали изсумтя съчувствено.

— Неприятна работа.

— Направо ме побъркват — оплака се баба. — Затова се връщам там с надеждата, че са вдигнали капака за нощното поклонение.

Сали стоеше с ръце в джобовете на джинсите си и кимаше енергично.

— Напълно разбирам — каза той. — Предайте поздравите ми на Лорейн.

Лицето на баба грейна.

— Защо не дойдеш с нас? — покани го тя. — Дори ако капакът е сложен, поклонението ще е готино. Лорейн беше много популярна. Погребалното бюро ще е претъпкано. А и Стива винаги предлага хубави бисквити.

— Ще дойда — съгласи се Сали. — Дайте ми само една секунда да се издокарам малко.

Сладката Сали изчезна в спалнята, а аз обещах на Господ, че ще стана невероятно добра, ако Сали не се появи с вечерна рокля и високи токове.

След малко той дойде все още с избелялата тениска, джинсите и вехтите маратонки. Беше добавил само висящи обици с фалшиви камъни и ретро смокинг. Помислих си, че Господ не е изпълнил желанието ми напълно, но все пак реших да спазя обещанието си.

Натоварихме се в буика и поехме към погребалното бюро на Стива.

— Гладна съм — заяви баба. — Ще ми се да си хапна един хамбургер. Но нямаме много време, така че е по-разумно да си вземем ядене за в колата.

След половин километър отбих към „Макдоналдс“, където поръчах огромна торба с храна. „Биг Мак“, пържени картофи и шоколадов шейк за баба. Хамбургер със сирене и кола за мен. Салата „Цезар“ с пиле и диетична кола за Сали.

— Трябва да внимавам с килограмите — обясни ми Сали. — Имам нова червена рокля убиец, но ще откача, ако шибаните килограми не ми позволят да я облека — каза той и се намръщи. — Ох, мамка му!

Пляс, пляс.

— Май ще трябва да опиташ да говориш по-малко — посъветва го баба. — Ще вземеш да си докараш някой тромбофлебит с това пляскане.

Връчих торбата на баба, за да разпредели храната, и потеглих бавно напред. Слаб негър с черна кърпа на главата, провиснали дънки, нови баскетболни маратонки и безброй златни бижута, които проблясваха на светлината от уличната лампа, излезе от „Макдоналдс“ и се отправи към лъскав джип. Беше чисто новичък линкълн навигатор с блестящи хромирани капаци на джантите и затъмнени стъкла. Приближих се, за да го огледам по-добре и потвърдих подозрението си. Беше Червения дявол. Носеше огромна торба с храна плюс табличка с четири чаши.

Знаех, че Червения дявол е обрал четиринадесет магазина, а и лично видях как хвърли запален коктейл „Молотов“ в деликатесния. Изводът бе, че си имах работа с лош човек.

Проблемът беше, че е трудно да приемеш на сериозно малоумник, който върши обири, издокаран с евтина гумена маска, и бяга на колело.

— Хей! — извиках му. — Чакай малко. Искам да поговоря с теб.

Планът ми беше да се приближа достатъчно до него, за да го сграбча и да го душа, докато посинее. Не ми пукаше толкова за кариерата му на крадец, но бях ужасно вбесена заради жълтия ми форд.

Той спря, вторачи се в мен и внезапно ме позна.

— Ти! — извика Червения дявол. — Ти си една от тъпите кучки, които ми скапаха колелото.

— Мен ли наричаш тъпа? — изкрещях в отговор. — Ти обираш магазини, издокаран в тъпа маска, качен на детско велосипедче. Обзалагам се, че си прекалено глупав, за да вземеш и шофьорска книжка.