Джанет Еванович - Право в десетката

— Не започвай — предупредих я. — Няма да кажа и дума, докато не хапна малко торта.

Мама се врътна, без да проговори, отиде в кухнята и ми отряза огромно парче торта.

— Сладолед — казах лаконично.

Тя загреба половината кутия с голямата лъжица и я изсипа в чинията ми. После отстъпи назад и ме огледа.

— Кръв — отбеляза мрачно.

— Не е моята.

Майка ми се прекръсти.

— Освен това съм убедена, че Еди ще се оправи.

Ново прекръстване.

На масата имаше две свободни места — за баба и за мен. Настаних се на моето и се нахвърлих върху тортата. Баба донесе стол от кухнята, за да настани Сали, после затрака с чиниите. Останалата част от семейството седеше занемяла. Само баща ми не ни зяпаше, а бе свел глава към чинията си, отрупана с пиле и пюре. Всички други бяха замръзнали с ококорени очи и увиснали ченета. Не можеха да решат как да реагират на окървавената ми риза… или пък на обиците на Сали.

— Спомняте си Сали, нали? — попита баба. — Прочут музикант, който понякога е момиче. Има купчина красиви рокли, обувки с високи токчета и гримове. Има си дори кожено бюстие с остри чашки на сутиена. И почти не можеш да забележиш космите по гърдите му, когато го облече.

— Как може да бъде момиче понякога? — поинтересува се Мери Алис.

Мери Алис е в трети клас, две години по-малка е от сестра си Анджи. Може да кара колело, да играе монопол, ако някой й помага, умее да разчита картите за късмет и да изрецитира имената на всички сърнички на Дядо Коледа. Но не е наясно с травеститите.

— Просто се обличам като момиче — обясни й Сали. — Това е част от сценичната ми изява.

— Аз пък искам да се облека като кон — отвърна Мери Алис.

Анджи огледа китката на Сали.

— Защо носиш ластична гривна? — попита тя.

— Опитвам се да спра да псувам — отговори Сали. — Всеки път, когато изпсувам, се плясвам с ластика. Това би трябвало да ме накара да не псувам повече.

— Според мен би трябвало да казваш някоя друга дума вместо псувнята — посъветва го Анджи. — Нещо, което звучи като ругатня, но не е.

— Сетих се! — извика баба. — Можеш да казваш „патка“ вместо „мамка“.

— Патка — повтори Сали. — Не знам. Звучи ми доста тъпо.

— Какво е онова червеното върху леля Стефани? — поинтересува се Мери Алис.

— Кръв — отговори баба. — Участвахме в престрелка. Никой от нас не бе ранен, но Стефани помогна на Еди Газара. — Той бе прострелян два пъти и кръвта му се лееше като река наоколо.

— Пфу! — отврати се Анджи.

Гаджето на Валери, Албърт Клоун, седеше до мен. След думите на баба той се вторачи в кървавите петна и припадна. Бам! Изсипа се от стола на пода.

— Тоя шибаняк припадна — изсмя се Сали. — Ох, мамка му!

Пляс. Пляс.

Бях приключила с тортата, затова отидох в кухнята и опитах да се почистя. Вероятно трябваше да се измия, преди да седна на масата, но изпитвах непреодолима нужда от парчето торта.

Когато се върнах в трапезарията, Албърт седеше на мястото си.

— Не съм някакъв страхлив лигльо — каза той. — Просто се хлъзнах от стола. Инцидент.

Албърт Клоун беше около метър и седемдесет, с пясъчноруса коса, която вече започваше да оредява. Пухкавото му лице и тяло напомняха на дванадесетгодишно момченце. Беше адвокат… в известен смисъл и баща на бебето на Валери. Симпатичен дебеланко, когото приемах по-скоро за домашен любимец, отколкото за бъдещ зет. Кантората му се намираше в съседство с обществена пералня и Албърт раздаваше повече дребни пари, отколкото юридически съвети.

На предната врата се почука леко и след миг Джо влезе вкъщи. Майка ми незабавно се втурна за допълнителна чиния, макар да не бе сигурна къде точно щеше да я сложи. Въпреки че масата бе разтегната, около нея имаше места само за осем души, а Джо бе десетият.

— Заповядай — извика Клоун и скочи. — Можеш да седнеш на моето място. Аз приключих с вечерята. Нямам нищо против. Честна дума.

— О, Албърт, ти си такава мила сладка тиквичка! — въодушеви се Валери.

Баба се скри зад салфетката си и се престори, че повръща. Морели се усмихна любезно. Баща ми продължи да яде. Аз пък си помислих, че сладка тиквичка е адски точно определение за Клоун. Сигурно вече откачах.

— След като всички са тук, време е да направя едно съобщение — каза Валери. — Ние с Албърт определихме дата за сватбата.

Това бе изключително важно съобщение, защото когато Валери забременя, тя се колебаеше дали да не изчака за брак Рейнджъра или Индиана Джоунс. А надали някой от тези двама сладури щеше да се заинтересува от брак със сестра ми. Мнението на Валери за Албърт Клоун се подобри след раждането на бебето, но и до ден-днешен майка ми все още трепереше от ужас, че клюките за дъщеря й ще я преследват цял живот. Неомъжени майки, зловещи и необясними смъртни случаи и изневеряващи съпрузи бяха любимите теми на клюкарките в Бърг.