Джанет Еванович - Право в десетката

— Можем ли да помогнем с нещо? — попита баба.

— Говори с Джо. Той още чака на телефона. Кажи му, че Газара има нужда от помощ.

В далечината завиха сирени. Видях и проблясващите лампи на полицейските коли.

— Шърли ще побеснее — каза Газара. — Много мрази да ме раняват.

Доколкото си спомнях, Еди бе раняван само веднъж, когато се правеше на каубой в асансьора на участъка, опитваше се да извади светкавично пистолета от кобура си и случайно произведе изстрел. Куршумът рикошира в стената на асансьора и се заби в задника му.

Първата полицейска кола закова пред нас. След миг се появиха още две патрулки и Морели в джипа си. Отстъпих назад, за да направя път на ченгетата.

Морели първо се вторачи в мен, после погледна Газара.

— Добре ли си? — попита ме той.

Бях покрита с кръв, но не моята собствена.

— Не съм ранена. Еди е прострелян два пъти, но мисля, че ще се оправи — отговорих.

Предполагам, че някъде из страната съществуват ченгета, които са винаги спретнати и с изгладени дрехи. В Трентън няма такива. Ченгетата тук се трудят усърдно и се тревожат много. Всички полицаи на местопрестъплението бяха с потни ризи и мрачни изражения, включително Морели.

— Откриха огън с автоматично оръжие от задната седалка — съобщих на Морели. — Тъкмо излизахме от паркинга на „Макдоналдс“ на улица „Стейт“, когато видях Червения дявол да се отправя към линкълна. Качи се отпред, така че не е стрелял той. Носеше четири чаши със себе си, значи в колата вероятно има още трима души. Последвах ги и ти се обадих. Знаеш останалото.

Морели ме привлече към себе си и ме прегърна нежно.

— Не искам да се разнежвам пред момчетата, но когато чух изстрелите по телефона… е, в този момент никак не ми пукаше за близначките.

— Радвам се да го чуя — усмихнах се доволно, щастлива да се почувствам обичана и защитена. — Всичко се случи адски бързо. Никой не излезе от колата. Еди още беше с предпазния колан. Простреляха го през предното стъкло.

— Линкълнът е краден. Вероятно са мислели, че Еди иска да ги арестува.

— Не — възразих. — Аз съм виновна. Червения дявол знаеше, че го познах.

Линейката пристигна най-после и спря до Газара. Ченгетата отбиваха движението по страничните улици и размотаваха жълтите ленти за местопрестъпления. От колите им долитаха неясни звуци от радиостанциите.

— Направо не мога да си обясня как винаги се набутваш в подобни истории — каза Морели. — Страхотна си.

Баба застана зад нас.

— Две злополуки в един ден — обади се тя. — Обзалагам се, че това е нов рекорд.

— Дори не искам да мисля по въпроса — отвърна Морели, после закова очи спортния ми сутиен. — Новият ти тоалет е много готин.

— Използвах тениската си за компрес — обясних.

Морели свали ризата си и я наметна на раменете ми.

— Струва ми се, че ти е студено.

— Ами сърцето ми спря да помпа кръв преди десетина минути.

Бях цялата настръхнала и влажна от пот.

— Не е зле да отида у нашите и да хапна малко десерт — реших.

— И аз не бих се отказала от нещо сладко — намеси се баба. — А и бездруго сигурно не са вдигнали капака от ковчега на Лорейн — добави тя и се обърна към Сали. — Знам, че ти обещах да си прекараме добре в погребалното бюро, но не се получи. Какво ще кажеш за хубав десерт вместо това? Имаме шоколадова торта и сладолед. А после ще те закараме до вас с такси. Зет ми кара такси понякога, така че ще платим с намаление.

— Предполагам, че бих могъл да изям парче торта — съгласи се Сали. — Сигурно съм изгорил няколко хиляди калории от страх.

Морели ми закопча ризата.

— Чувстваш ли се достатъчно добре да шофираш? — попита ме.

— Да. Дори вече нямам желание да повърна.

— Добре. Трябва да проверя няколко неща тук, после ще дойда у вас.

Майка ми стоеше на верандата, когато пристигнахме. Беше скръстила ръце пред гърдите си и стиснала здраво устни.

— Научила е — каза баба. — Обзалагам се, че телефонът е звънял като луд.

— Откъде е научила? — учуди се Сали. — Бяхме в другата част на града и всичко стана за по-малко от час.

— Първото обаждане винаги е от Трейси Уинки и Майрън Флат, защото те подслушват полицейския канал по радиостанциите си — обясни му баба. — А и Елза Даунинг вероятно се е обадила. Тя научава всичко по-рано, защото дъщеря й е диспечерка в полицията. Обзалагам се, че и Шърли е позвънила да пита дали може да остави децата у нас, за да отиде в болницата.

Паркирах буика и се отправих към майка ми. Лицето й беше пребледняло като платно. Очаквах всеки миг от ушите й да блъвне пара.