Джанет Еванович - Право в десетката

— Е, нямаше наистина да застрелям Албърт — ухили се той. — Поне нямаше да го убия.

— Семейството ми напомня природно бедствие!

Морели се засмя.

— Наричам те „бонбонче“ откак се помня, но след дрънканиците на сестра ти май ще забравя за това.

— Какво точно е бонбончето според теб?

— Сладко и пухкаво. Великолепен десерт. Меко и съблазнително и чака да го изядеш.

Последните думи определено ми подействаха възбуждащо.

Морели ме целуна по врата и ми обясни как точно се яде бонбончето. Усетих как зърната ми се втвърдяват.

— Май съм доста изморена — казах. — Няма да е лошо да си лягаме.

— Чудесна идея, бонбонче.

Живеех с Морели от няколко месеца и нещата вървяха учудващо добре. Все още си падаме един по друг и вълшебството от секса не е изчезнало. А и не мога да си представя, че това някога би се случило с Джо. Джо се държи мило с хамстера ми Рекс. Не очаква да му приготвям закуска. Спретнат е, без да откача на тази тема. И си спомня да сваля седалката на тоалетната. Е, в повечето случаи. Какво повече можеш да искаш от един мъж?

Морели живее на тиха уличка в малката приятна къща, която наследи от леля си Роза. Къщата е копие на тази на родителите ми, а и на всяка друга на улицата. Когато погледна през прозореца на спалнята, виждам грижливо паркирани коли и двуетажни къщи близнаци от червени тухли с блестящи от чистота прозорци. В малките дворчета има дръвчета и храсти. А зад вратите обикновено живеят доста едри хора. Храната в Трентън е добра.

Прозорецът на спалнята в моя апартамент гледа към асфалтиран паркинг. Сградата е строена през седемдесетте години и е напълно лишена от чар и удобства. А моят стил на обзавеждане напомня за колежанско общежитие. Декорирането изисква време и пари, а аз не разполагам с нито едно от двете.

Следователно е загадка защо апартаментът ми ми липсва, но понякога наистина изпитвам носталгия по потискащата баня в кафяво и масленозелено, по куката в антрето, където си закачам якето, по готварските аромати от съседските апартаменти.

Беше девет сутринта и Морели бе потеглил да отървава града от лоши хора и да защитава населението. Изплакнах си чашата от кафе и я оставих на сушилката. Потропах по клетката на Рекс и му съобщих, че ще се върна. Прегърнах Боб и му наредих да се държи добре и да не гризе столовете. След прегръдката ми се наложи да извадя четката за дрехи. Тъкмо си чистех джинсите, когато на вратата се звънна.

— Здрасти — жизнерадостно ме поздрави баба, когато отворих. — Излязох да се поразходя и бях в квартала, затова реших да се отбия на кафе.

— Дълга разходка — отбелязах.

— Сестра ти се появи рано сутринта с прането си и къщата се претъпка.

— Канех се да излизам — съобщих на баба. — Трябва да прибера някои хора тази сутрин.

— Мога да ти помогна! Ще ти стана асистент. Много съм добра. И наистина изглеждам страшна, когато се постарая.

Грабнах си чантата и джинсовото яке.

— Нямам нужда от страшни помощници, но можеш да се повозиш с мен, ако искаш. Планът ми е първо да спра до офиса, а после ще отида да взема Сали, за да му назначим нова дата в съда.

Баба ме последва навън.

— Страхотна кола е това — огледа буика възхитено. — Чувствам се като онези старовремски гангстери, когато се возя в него.

Аз пък се чувствах бедна, тъй като ми се налагаше да му плащам бензина. Никоя друга кола в света не може да погълне такова количество бензин.

Лула стоеше до вратата, когато паркирах пред офиса за съдебни гаранции.

— Хич не си прави труда да паркираш тоя параход — каза ми тя. — Имаме спешен случай. Помниш ли онази мадама с чипса? В криза е, горката. Кони досега говори по телефона със сестра й и смята, че трябва да отидем до дома й и да видим какво става.

Понякога работата ми е като превантивната медицина. Ако знаеш, че в живота на някой от обвиняемите нещо се е объркало, най-разумно е да го наглеждаш от време на време, вместо да го оставиш да отпраши към непознати земи.

— Здрасти — ухили се Лула, като надникна през прозореца на колата. — И баба ти е на борда, а?

— Тази сутрин помагам на Стефани — обясни й баба. — Каква е тази мадама с чипса?

— Една симпатяга, която обрала камион на „Фрито-Лей“ — отговори Лула. — А после изяла чипса.

— Браво на нея! — извика баба. — И на мен винаги ми се е искало да направя нещо такова.

Лула се настани на задната седалка.

— И на мен също — заяви тя. — В порносписанията ти обясняват туй-онуй за сексуалните фантазии, но според мен чипсовите фантазии са много по-сериозно нещо.