Джанет Еванович - Право в десетката

Волята не е най-силната ми страна. Бездруго вече чувах зова на чипса и не исках в колата ми да има цяла гигантска торба с изкушения. Нямах никакво желание да заприличам на Каръл.

— Дайте чипса на Синди — наредих. — Той трябва да си остане в семейството.

Баба огледа Каръл подозрително.

— Съгласна ли си да дадем всичкия чипс на сестра ти? Да не вземеш пак да откачиш?

— Вече съм добре — успокои я Каръл. — Всъщност, дори се чувствам ужасно преяла. Мисля, че няма да е лошо да си полегна малко.

Натъпкахме останалите пликове с чипс в торбата и оставихме Каръл до вратата. Бледата й кожа имаше зеленикав оттенък под оранжевия прах в косата й. Синди потегли към дома си заедно с торбата, а ние с Лула и баба се натоварихме в буика.

— Хм — изсумтя Лула, когато се настани. — Трябваше да вземем няколко плика с нас.

— Аз си бях харесала онзи чипс с аромат на барбекю — каза баба. — Никак няма да ми е лесно сега, когато съм лишена от малко закуска.

— Охо — ухили се Лула. — Я вижте това. Няколко пликчета случайно са се озовали в голямата ми чанта… също както о станало с Каръл.

— Чипсът е дяволско нещо — доволно отбеляза баба.

— Така си е — потвърди Лула. — Но предполагам, че ще се наложи да го изядем.

— Колко плика имаш? — попитах.

— Три. Искаш ли един?

Въздъхнах тежко и Лула ми подаде плик с „Фритос“. Не само щях да го омета, но и тайничко се зарадвах, че Лула беше гепила чипса.

— А сега какво? — попита тя. — Няма да ме караш да се връщам в офиса и да картотекирам, нали?

— Сега е ред на Сладката Сали — отговорих.

— Чудесно.

Сали живееше в другия край на града. Докато стигнехме до дома му, щеше да е приключил със сутрешното шофиране на училищния автобус. Моментът бе идеален да го закараме до съда и да му определим нова дата за делото.

Звъннах на Морели, за да разбера какво става с Еди Газара.

— Ще се оправи — увери ме Джо. — Вероятно още утре ще го изпишат от болницата.

— А да е станало нещо ново и интересно?

— Снощи Червения Дявол обрал друг магазин. Този път обаче запалителната бутилка свършила работа и магазинът изгорял.

— Има ли пострадали?

— Не. Било късно през нощта и мястото било празно. Нощният управител се измъкнал през задната врата. Из улиците се носи слух, че Изкормвачите от улица „Комстък“ се хвалят с простреляното ченге.

— Не знаех, че и в Трентън имаме Изкормвачи.

— Всичко си имаме в Трентън.

— Ако заключиш всичките Изкормвачи, сигурно ще мога да идентифицирам Червения дявол — казах.

— Доколкото знаем, има двадесет и осем активни гангстери. И никак не е лесно да ги заключиш. Всъщност броят им вероятно е твърде малък.

— Добре, а какво ще кажеш да пообиколя квартала им и да се огледам?

— Скъпа, дори аз не обикалям из онзи квартал.

Затворих телефона и завих по улица „Фентън“. Бързо намерих къщата на Сали. Жълтият училищен автобус бе паркиран отпред. Спрях зад него и всички излязохме от буика.

Сали отвори вратата предпазливо, без да сваля веригата.

— Промених си решението — уведоми ме той. — Не искам да ходя в съда.

— Трябва да отидеш — настоях. — Такъв е законът.

— Законът е тъп. Не съм направил нищо нередно. А сега, ако дойда с теб, ще ми се наложи да плащам още мангизи, нали? Вини ще трябва да даде нова гаранция.

— Ммм… да.

— Нямам повече пари. И бездруго не съм аз виновният. Ченгетата трябваше да арестуват оня задник Марти Склар. Той започна разправията.

Усетих как ченето ми увисва.

— Марти Склар те е свалял?

— Познаваш ли го? — попита Сали.

— Беше ми съученик. Едър нахакан футболист. Ожени се за Барбара Джийн Биаблоки, царицата на мажоретките.

Бяха идеална двойка. Склар беше груб кретен, а Барбара се смяташе за неповторима, тъй като имаше хубави цици. Последната клюка за тях бе, че Склар работи в магазина „Тойота“ на тъст си, а Барбара Джийн бе надебеляла зверски.

— Пиян ли беше Склар? — попитах.

— И още как! Ох, мамка му! Пляс, пляс.

— Не трябва да забравяш да заменяш ругатните — напомни му баба.

Сали кимна.

— Права си — съгласи се той.

Ако можех да накарам Склар да оттегли обвинението и попаднехме на снизходителен съдия, щях да спестя на Сали разноските по втора гаранция.

— Няма да ходиш никъде — наредих на Сали. — Няма нужда да те водя в съда днес. Ще поговоря със Склар и ще се опитам да го накарам да оттегли обвинението.

— Мамка му! Пляс.

— Ще ти се наложи да забравиш за ругатните, ако не искаш да си загубиш ръката — каза му Лула. — Ако продължаваш така, ще се само ампутираш.