Джанет Еванович - Право в десетката

Напуснах „Клинтън“ и подкарах из квартал от малки, мрачни едноетажни къщички. Създадени на времето, за да подслонят работниците от фабриките, сега бяха населени от отрудени хорица със стандарт малко по-висок от помощите за безработни. Разбира се, намираха се и няколко странни птици като Сладката Сали.

Намерих улица „Фентън“ и паркирах пред дома на Сали.

— Чакай в колата, докато проверя как стоят нещата — наредих на баба.

— Разбира се — отговори тя, стиснала възбудено чантата си, приковала очи в предната врата на Сали.

Буикът е кола, създадена за мъже, и в нея баба изглеждаше като погълната от чудовище. Краката й едва стигаха до пода, а лицето й почти не се виждаше над таблото. Някоя боязлива женица вероятно щеше да се чувства заплашена от буика. Баба обаче не бе от тях и почти нямаше нещо, което да я уплаши. Тридесет секунди след като се бе съгласила да чака в колата, вече стоеше на тротоара, готова да ме последва към къщата на Сладката Сали.

— Мислех, че ще останеш в колата — казах недоволно.

— Промених си решението. Може да имаш нужда от помощ.

— Добре, но ще ме оставиш аз да говоря. Не искам да го плаша.

— Разбира се — съгласи се баба.

Затропах енергично по вратата и тя се отвори на третото похлопване. Сладката Сали ме погледна, позна ме и лицето му се разтегна в широка усмивка.

— Дълго време не сме се виждали — каза той. — Какво те води в замъка ми?

— Тук сме, за да ти завлечем задника в затвора — съобщи му баба.

— Мамка му — изстена Сали и затръшна вратата.

— Това пък какво беше? — попитах баба.

— Не знам. — Думите просто ми изскочиха от устата. Почуках отново. — Отвори — извиках. — Искам само да поговорим.

Сали открехна вратата.

— Не мога да си позволя да вляза в затвора — заяви той. — Ще си загубя работата.

— Може пък да успея да ти помогна.

Вратата се отвори широко. Сали отстъпи настрани, за да ни направи път, а аз се вторачих заплашително в баба.

— Устата ми е заключена — увери ме тя, като размаха енергично ръка, сякаш завърташе ключ. — Видя ли?

Двамата със Сали се вторачихме в нея.

— Мммммм — измуча тя.

— Е, какво ново? — попитах Сали.

— Имам представления с групата през уикендите — отговори той. — А през седмицата шофирам училищен автобус. Не е като великите дни с „Красавиците“, но не е лошо.

— Защо те обвиниха в нападение?

— Гадна работа, маце. Приказвах си с един тип и внезапно той реши да ме сваля. Обясних му, че не си падам по тия неща, нали разбираш? Е, бях с рокля, но това е професионално облекло. Роклите са запазената ми марка. Вярно е, че свирех за рап група, но хората въпреки това очакват да ме видят в красива рокля. Аз съм Сладката Сали, нали така? Имам си репутация.

— Май схващам защо оня се е объркал — обади се баба.

— И ти го наби, така ли? — продължих с въпросите.

— Халосах го само веднъж… с китарата. Проснах го на гнусния му задник.

— Мили Боже! — изстенах. — Нарани ли го?

— Не. Но му счупих очилата. Беше такъв мухльо. Започна цялата разправия, а после ме наковлади в полицията. Каза, че съм го ударил без причина. Нарече ме дрогиран китарист.

— Ти беше ли дрогиран?

— По никакъв начин. Е, пуша по малко трева в почивките, но всеки знае, че тревата не се брои за дрога, ако си китарист. А и внимавам — купувам само най-чистата стока. Вземам само естествени продукти, нали разбираш? Тогава няма проблеми. Естествена трева, естествени гъби…

— Това не го знаех — вметна баба.

— Факт е — увери я Сали. — Мисля, че дори е профсъюзно правило китаристите да пушат марихуана в почивките.

— Има логика — съгласи се баба.

— Добре — кимнах. — Това обяснява доста неща.

Сали не беше с професионалния си костюм, а носеше джинси, вехти маратонки и избеляла тениска на „Блек Сабат“. Беше висок над метър и осемдесет, а с токове ставаше почти два метра. Имаше голям орлов нос и огромно количество черни косми… навсякъде. Беше готин тип, но несъмнено бе най-грозният травестит в щата. Не можех дори да си представя как нормален мъж би му се нахвърлил.

— Защо не се яви на делото си? — попитах го.

— Трябваше да закарам малките сладурчета на училище. Отнасям се адски сериозно към работата.

— А и сигурно си забравил, нали?

— Забравих. Аз съм един разсеян шибаняк — призна си Сали, после затвори очи и се фрасна по челото. — Мамка му!

Сали носеше черна ластична гривна на лявата си китка. Дръпна я, ластикът го цапна по ръката и той изпищя.