Джанет Еванович: Право в десетката

— Ох! — изсумтя тя нервно, като се намръщи и бързо пъхна пистолета обратно в чантата си.

След миг някакъв тип изскочи от магазина. Беше издокаран в гащеризон на автомеханик и червена дяволска маска. На рамото му беше преметната раничка, а в дясната си ръка стискаше пистолет. Кожата му беше по-тъмна от моята, но по-светла от тази на Лула. Типът грабна бутилката, подпали парцала със запалка „Бик“ и метна шишето в магазина. После се приготви да се качи на колелото, но бързо осъзна, че гумата му е сдала багажа.

— Мамка му! — изруга. — Мамка му!

— Не бях аз — оправда се Лула. — Не съм виновна. Някакъв човечец мина оттук и ти простреля гумата. Сигурно хората не те харесват много.

От магазина се чуха силни викове. Типът с дяволската маска се обърна, готов да побегне. Пакистанецът Виктор, управител на деликатесния, изскочи отвътре.

— Писна ми! — изрева той. — Чувате ли ме? Това е четвъртият обир този месец и вече не издържам! Ти си кучешко лайно! — кресна на типа с маската. — Кучешко лайно!

Лула бръкна в чантата си.

— Чакай малко. Имам пистолет — каза тя и започна да рови вътре. — Къде ли е, мамка му? Защо никога не можеш да си намериш шибания пистолет, когато имаш нужда от него?

Виктор метна запалената бутилка, която по чудо още не беше счупена, по типа с дяволската маска и тя го фрасна по тила. Самоделната бомба отскочи от него и се разби в предната лява врата на колата ми. Дяволът се препъна и инстинктивно свали маската. Вероятно му пречеше да диша или пък искаше да провери дали не кърви. Или пък просто не мислеше. Но каквато и да бе причината, маската бе махната за миг. Преди отново да я нахлузи на лицето си, той се обърна и се вторачи в мен, после побягна по улицата и изчезна в тясната пролука между две сгради.

Бутилката избухна при удара в колата ми и ярки пламъци я обгърнаха.

— Мамка му! — извика Лула, като вдигна очи от чантата си. — Дяволите да го вземат!

— Защо все на мен? — изпищях истерично. — Защо такива неща се случват вечно на мен? Не мога да повярвам, че тази кола гори. Колите ми вечно експлодират. Колко коли загубих, откакто се познаваме?

— Доста — отговори Лула.

— Направо е срамно! Какво да кажа на застрахователната компания?

— Не беше по твоя вина — успокои ме Лула.

— Никога не е по моя вина! Но на застрахователите не им пука. Сигурна съм, че не им пука!

— Имаш нещастна карма с колите — обясни ми Лула. — Но това се компенсира с късмет в любовта.

През последните няколко месеца живеех с Джо Морели, изключително сексапилно и готино ченге от Трентън. Двамата с него имаме дълга история, а вероятно и дълго бъдеще. Но си живеем спокойно, ден за ден, тъй като никой от нас не изпитва нужда да документираме съжителството си. Поне засега. Една от положителните черти на съжителството с ченге е, че никога не трябва да звъниш у дома, когато попаднеш в беда. Но както сигурно подозирате, това е и един от недостатъците. Секунди след като се обадехме в полицията, за да съобщим за кражбата и подпаления ми жълт форд, поне четиридесет ченгета, санитари и пожарникари щяха да издирят Морели и да го зарадват с новината, че гаджето му се е проявило отново.

Лула и аз се отдръпнахме от пожара, тъй като бяхме наясно с риска от експлозия. Стояхме, чакахме търпеливо и слушахме сирените, които виеха в далечината, приближавайки се бързо. Полицейската кола на Морели щеше да се появи минути след сирените. А вероятно някъде сред тарапаната от линейки и пожарни професионалният ми гуру — загадъчният Рейнджър, също щеше да изникне, за да провери как точно стоят нещата.

— Май ще е по-разумно да си тръгна — каза Лула. — В службата има адски много документи за картотекиране. А и от ченгетата получавам разстройство.

Нямаше нужда да споменава, че на всичкото отгоре носеше нерегистриран пистолет, който бе виновен за цялата патаклама.

— Видя ли лицето на онзи тип, когато си свали маската? — попитах я.

— Не. Търсех си пищова и пропуснах да го видя.

— Тогава наистина е по-разумно да си тръгнеш. Купи ми един сандвич на път към офиса. Струва ми се, че Виктор няма да прави начос известно време.

— Аз бездруго предпочитам един солиден сандвич — съгласи се Лула. — Подпалените коли винаги ми отварят апетит — оправда се тя и се понесе в тръс нагоре по улицата.

Виктор стоеше от другата страна на колата ми. Тропаше нервно с крак по асфалта и си скубеше косата. След малко спря опитите да се скалпира и се завъртя към мен.