Джанет Еванович - Стефани Плъм и случаят с пенсионирания мафиот

Мамка му! Нямаше начин да го убедя. Дадох на заден и натиснах газта. Завих по улица „Морис“ и излетях от Бърг.

Почти бях спряла да треперя, когато спрях на паркинга пред блока. Уверих се, че не съм се подмокрила и се изпълних с гордост. Бронята ми беше доста пострадала. Е, можеше да е и по-зле. Дупката можеше да е в главата ми. Опитвах се да оправдая Еди поне до известна степен, тъй като беше стар и депресиран, но истината бе, че започвах да го ненавиждам.

Дрехите на Откаченяка бяха все още в коридора, когато излязох от асансьора. Събрах ги и ги понесох към апартамента си. Спрях пред вратата и се заслушах. Телевизорът работеше. Май предаваха бокс. Бях почти сигурна, че бях изключила телевизора, преди да изляза. Облегнах глава на вратата. А сега какво?

Все още стоях там с притиснато към вратата чело, когато вратата се отвори и Морели ми се ухили.

— Кофти ден, а?

Огледах се наоколо.

— Сам ли си?

— Очакваш ли и някой друг?

— Да. Батман, Джак Изкормвача, духът на отминалите Коледи.

Пуснах дрехите на Откаченяка на пода в антрето.

— Леко съм притеснена. Току-що влязох в престрелка с Еди Дечуч. Само дето той беше единственият с оръжие.

Разказах всички зловещи подробности на Морели. Телефонът звънна, когато стигнах до обяснението, че не съм се подмокрила.

— Добре ли си? — попита майка ми. — Баба ти се прибра преди малко и каза, че си се втурнала след Еди Дечуч.

— Добре съм, но загубих Дечуч.

— Мира Зилаги ми каза, че имало свободни места във фабриката за копчета. Давали и премии. Вероятно можеш да си намериш добра работа на конвейера. Или дори в офиса.

Морели се беше отпуснал на канапето и гледаше бокс, когато най-после затворих телефона. Беше облечен в черна тениска и бежов пуловер над джинсите си. Беше слаб и стегнат, с твърди мускули и мургава средиземноморска хубост. Беше добро ченге. Зърната ми щръкваха само като го видех. А и беше почитател на „Ню Йорк Рейнджърс“. Беше направо идеален… с изключение на това, че бе ченге.

Кучето Боб седеше на канапето до Морели. Боб е кръстоска между златен ритрийвър и чубака. Отначало дойде да живее при мен, но после реши, че предпочита къщата на Морели. Предполагах, че е нещо като мъжка солидарност. Сега Боб живее най-вече при Морели. Нямам нищо против, тъй като Боб яде всичко. Ако човек го забрави сам за известно време, от къщата ще останат само пирони и няколко плочки. А след като често поема солидни количества груба храна, като мебели, обувки и растения от саксиите, Боб също така често се освобождава от планини кучешки акита.

Боб ми се усмихна и размаха опашка, после отново насочи внимание към телевизора.

— Предполагам, че познаваш сладура, който си е оставил дрехите в коридора — каза Морели.

— Откаченяка. Искаше да ми покаже бельото си.

— Звучи ми напълно в неговия стил.

— Той ми каза, че Дуги изчезнал. Излязъл вчера сутрин и не се прибрал повече.

Морели отлепи очи от екрана.

— Дуги не трябваше ли да се яви в съда?

— Да, но Откаченяка не смята, че Дуги се е покрил. Страхува се, че нещо кофти му се е случило.

— Мозъкът на Откаченяка върши не повече работа от пържено яйце. Не бих заложил на мислите му.

Подадох телефона на Морели.

— Можеш да звъннеш няколко телефона. Нали разбираш, да провериш болниците.

А и моргата. Като ченге Морели има по-свободен достъп до тези места от мен.

Петнадесет минути по-късно Морели бе изчерпил списъка. Никой с описанието на Дуги не бе постъпил в „Сейнт Франсис“, „Хелън Фулд“ или моргата. Обадих се на Откаченяка и му съобщих резултатите от разследването ни.

— Ей, маце — каза той, — става страшно. Не говоря само за Дуги. Сега пък дрехите ми изчезнаха.

— Не се тревожи за дрехите си. При мен са.

— Леле, жестока си — извика Откаченяка. — Наистина си страхотна.

Завъртях очи и затворих. Морели потупа мястото до себе си.

— Сядай. Хайде да си поговорим за Еди Дечуч.

— Какво за него?

— Не е готин тип.

Тежка въздишка се изплъзна от устните ми. Морели не й обърна внимание.

— Констанца ми каза, че си говорила с Дечуч, преди да изчезне.

— Дечуч е в депресия.

— Предполагам, че не ти е споменал нищо за Лорета Ричи?

— Не. Нито дума за Лорета. Открих я съвсем самичка.

— Том Бел е натоварен със случая. Мернах го след работа и ми спомена, че Лорета вече била мъртва, когато са стреляли по нея.

— Какво?

— Причината за смъртта няма да стане известна, преди да приключат с аутопсията.