Джанет Еванович: Стефани Плъм и случаят с пенсионирания мафиот

— Няма да получиш и до края на живота си — отговори мама.

— Е, как изглеждаше Лорета? — попита баба любопитно. — С какво беше облечена? Как беше направена косата й? Дорис Съч ми каза, че видяла Лорета в магазина вчера следобед, значи когато си я намерила, още не е била покрита с червеи и разложена.

Баща ми се протегна към ножа за хляб, но мама го смрази с леден поглед, който казваше: „Дори не си и помисляй!“

Баща ми се пенсионира като пощенски служител. Сега кара такси от време на време, купува си само американски коли и пуши пури скрит зад гаража, когато мама не си е у дома. Не вярвам, че би наръгал баба ми с нож, но съм убедена, че ако тя се задави с пилешка кост, ще е наистина щастлив.

— Търся Еди Дечуч — казах на баба. — Не се е явил в съда. Имаш ли представа къде може да се крие?

— Най-близките му приятели са Зиги Гарви и Бени Колучи. Има и един племенник Роналд.

— Мислиш ли, че би напуснал страната?

— Искаш да кажеш, дали ще избяга, защото е надупчил гърдите на Лорета? Не мисля така. И преди са го обвинявали в убийство, но никога не е напускал страната. Поне аз не знам такова нещо.

— Мразя това — обади се майка ми. — Неприятно ми е дъщеря ми да преследва убийци. Какво му става на Вини, че ти възлага такива задачи? — запита тя и се втренчи гневно в баща ми. — Франк, Вини е от твоя род. Трябва да поговориш с него. А ти не можеш ли да бъдеш като сестра си Валери? — обърна се мама към мен. — Щастливо омъжена и с две прекрасни деца. Тя не преследва убийци и не намира трупове.

— Стефани е почти щастливо омъжена — намеси се баба. — Сгоди се миналия месец.

— Виждаш ли годежен пръстен на ръката й? — попита мама.

Всички се вторачиха в голата ми ръка.

— Не искам да говоря за това — казах.

— Мисля, че Стефани си пада по друг мъж — усмихна се баба. — Пада си по онзи тип, Рейнджъра.

Баща ми застина с протегната към картофите вилица.

— Ловецът на обвиняеми? Онзи черният?

Баща ми не е тесногръд фанатик, изпълнен с предразсъдъци. Не рисува свастики по църковните стени и не дискриминира малцинствата. Просто за него, ако не си италианец, значи не отговаряш на стандартите му. Прави изключение единствено за мама.

— Той е американец от кубински произход — казах.

Майка ми отново се прекръсти.

Беше вече тъмно, когато си тръгнах от нашите. Не очаквах Еди Дечуч да си е у дома, но за всеки случай минах покрай къщата му. В половината на Маргучи светеше, но у Дечуч нямаше и следа от живот. Забелязах, че жълтите ленти за ограждане на местопрестъпления не са свалени от задния двор.

Трябваше да задам няколко въпроса на госпожа Маргучи, но това можеше да почака. Не исках да я притеснявам тази вечер. Денят й беше достатъчно неприятен. Ще я хвана утре, а на път към нея ще се отбия в офиса и ще взема адресите на Гарви и Колучи.

Продължих напред към авеню „Хамилтън“. Блокът ми се намира на няколко километра от Бърг. Солидна триетажна маса от тухли и хоросан, построена през седемдесетте, когато най-важното бяха икономиите. Сградата не е луксозна, но има портиер, който би направил всичко за пет бири, асансьорът работи почти винаги, а и наемът е разумен.

Паркирах отпред и вдигнах очи нагоре. В апартамента ми светеше. Някой си беше у дома, но това определено не бях аз. Вероятно Морели ме чакаше. Той имаше ключ. Почувствах вълнение при мисълта, че ще го видя, но то бързо бе заменено от неприятно свиване на стомаха. Двамата с Морели се познавахме от деца и отношенията ни никога не са били прости.

Поех по стълбите, като се чудех какъв вид да си дам. Накрая се спрях на щастлива усмивка. В действителност и двамата с Морели сме сигурни, че се обичаме. Но не сме сигурни, че можем да изтърпим едно съвместно съществуване до края на живота си. Нямам огромно желание да се омъжа за ченге, а Морели не иска да се жени за агентка по залавяне на обвиняеми. Освен това съществува и Рейнджъра.

Отворих вратата на апартамента си и намерих двама старци, седнали на канапето ми, които гледаха мача по телевизията. Морели не беше наоколо. Старците скочиха на крака и се усмихнаха, когато влязох в стаята.

— Ти сигурно си Стефани Плъм — каза единият. — Позволи ни да се представим. Аз съм Бени Колучи, а това е моят приятел и колега Зиги Гарви.

— Как влязохте тук?

— Вратата беше отворена.

— Не е вярно.

Усмивката стана още по-широка.

— Зиги го направи. Много го бива с ключалките.

Зиги кимна и зашава с пръсти.

— Може да съм дърт глупак, но пръстите ми още вършат работа.