Патриша Хайсмит - Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката

Как ли ще умре той самият — попита се Робърт. Като старец, изпаднал в кома? Като млад мъж, внезапно при автомобилна катастрофа? От куршум, насочен към него или към някой друг? Поразен от мълния? Или ще се разбие в земята, заклещен в горящ самолет? И дали в тези последни няколко секунди ще има време за равносметка на онова, което не е направил, а е трябвало да направи, и на онова, което е направил, а не е трябвало? Дали ще може да си спомни доброто, което е сторил на другите — за да си вдъхне кураж или за да бъде спокоен, че тридесетте, четиридесетте или петдесетте години, прекарани на този свят, са били смислени? Струваше му се, че само добрите постъпки имат някаква стойност и че последният петък бе събрал в двадесет и четири часа целия смислен живот на доктора — той беше проявил към него добрина, последвана от изстрела, който го отведе към смъртта му.

— Боб? — каза Джак.

Бети му подаваше чиния. В средата на масичката беше сложен голям сладкиш във формата на плитка отгоре с половинки от сливи и поръсен с пудра захар. Когато Бети го разряза, от него започна да излиза пара. Джак говореше „онова копеле Колби“ и Бети с малко строг тон му направи забележка за неприличната дума, но това, което се бе случило — снощи Робърт разказа на Джак по телефона как Колби го накарал да върне на Грег пистолета, — му се струваше толкова нереално, колкото, изглежда, и на Бети, по-нереално от сцена на насилие във филм по телевизията. Да не би той да е бил един от главните герои? Досмеша го.

Робърт стана, преди Джак и Бети да са си изяли сладкиша, и каза, че излиза, за да внесе вътре багажа. Нилсънови щяха да го сложат в мазето.

— Почакай една секунда и ще дойда да ти помогна — каза Джак с пълна уста.

— Нямам нужда от помощ, благодаря.

— Не бива да вдигаш тежко с болна ръка — възрази Бети.

Робърт обаче не изчака. Може би се държеше малко невъзпитано, но искаше да приключи с багажа, да вземе и другите неща от къщата си и да се махне, защото имаше чувството, че Грег и Ники ще го заварят там. Ужасно чувство, което не му даваше минутка покой.

Джак дойде да му помогне и двамата свалиха куфарите и кашоните — общо пет или шест на брой, в мазето.

— А багажът, който ще вземеш от вас? — попита Джак. — Ще дойда да ти помогна да го натовариш.

— Не, благодаря, Джак.

— Недей да упорствуваш, ще си взема колата. Няма да има нужда да ме връщаш.

— Предпочитам да бъда сам. Съвсем сериозно — каза Робърт толкова твърдо, че Джак го погледна. — Няма да нося много багаж със себе си — добави той.

— Както искаш. — Джак сви рамене.

Робърт му благодари, обеща, че ще се видят, преди да замине за Ню Мексико, и тръгна към колата си. Караше бързо. Разстоянието беше кратко и само след пет минути стигна улицата си. Изпита облекчение, когато видя, че в алеята му няма кола. Изпи чаша вода до мивката и се загледа в празния перваз, на който бе стояла саксията на Джени. Беше занесъл кашона със саксиите у Нилсънови и сега си представяше как Бети стои във входното антре и ги изважда една по една. Часовникът му показваше единадесет и петнадесет. Беше обещал на майка си да й се обади тази сутрин, но не искаше да се бави повече с телефонни разговори. Ще й позвъни от Ритърсвил. И утре да не забрави да се обади да му откачат телефона.

Робърт изнасяше първия си куфар, когато чу как в улицата влиза кола. Застана на верандата, за да може да я види. Беше черен тъндърбърд и Робърт помисли, че ще подмине, но тя направи рязък завой в алеята. Караше Ники, а до нея седеше Грег.

Ники излезе от колата и каза:

— Е, Боби, заминаваш значи. Тъкмо навреме дойдохме, нали? — Политна и за да не падне, се задържа за вратата и след това я затръшна.

Грег се измъкна бавно от другата врата, ухилен пиянски и глуповато.

Или ги наругай и изчезвай с багажа, мислеше си Робърт, или се опитай да се държиш любезно и да ги накараш да си тръгнат. А може би и двете заедно.

— А, не, малко сте закъснели — каза Робърт. — Тръгвам веднага.

— Същото го каза и преди час. Няма ли да ни поканиш вътре и да ни почерпиш по едно питие? Нашето го изпихме, нали така, Грег?

— Точно така, мистър Форестър. — Грег се приближи към него с решителна, макар и не много сигурна крачка, като не преставаше да се хили.

— Да, но и аз нямам нищо за пиене. Защо не отидете в Джързи, там ще намерите нещичко? — каза Робърт и продължи с куфара към колата. Трябваше да заобиколи Грег, който нарочно му препречваше пътя. Сърцето му се блъскаше в гърдите. Имаше чувството, че в гърлото му е заседнала болезнена буца въздух. Наведе се към багажника, за да намести куфара, като използуваше само дясната си ръка. Изведнъж една ръка го сграбчи за рамото, той се завъртя и юмрукът на Грег се стовари върху лицето му.