Патриша Хайсмит - Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката

— Боби, миличък, много искаме да дойдеш — каза Ники. — На закуска, ако донесеш яйца.

Този път Робърт чу смеха на Грег.

— Хайде сега. Сигурен съм, че можете и без мен. Тъкмо бях тръгнал към вратата, защото напускам къщата.

— О, как така ще я напускаш? — каза Ники шеговито. — Не искаш ли да видиш Грег? Мъжът, когото ти… победи?

— Благодаря, но напоследък ми омръзна да го гледам. — Робърт затвори телефона ядосан. Беше десет и седемнадесет. Робърт беше казал на Джак и Бети, че ще мине към единадесет с двата куфара и с кашоните, които му бяха предложили да остави у тях, но реши да ги занесе още сега. Колкото по-бързо си тръгнеше оттук, толкова по-добре. Ако не вдига телефона половин час, Ники може и да се откаже.

Натовари куфарите и кашоните в колата и потегли. Значи Грег се е върнал вкъщи и сега си пие с Ники. Робърт не можеше да го проумее. Грег сигурно е пуснат под гаранция и Робърт се чудеше дали Ники е дала парите. Всичко е толкова лесно за тези двамата, мислеше си Робърт. Снощи например полицията не си беше направила труда да му съобщи, че са заловили Грег. Между единадесет и малко след дванадесет Робърт беше при доктора в болницата и когато се прибра, научи за Грег не от полицията, а от Нилсънови — били го чули по радиото в полунощ и му се обадиха, за да му кажат.

Когато отиде у Нилсънови, Бети печеше нещо. При вида на малкия слънчев хол, изпълнен с благоуханието от кухнята, Робърт се усмихна и усети как от това лицето му едва не се пропука.

— Къде е Кати? — попита Робърт. Кати беше дъщеричката им.

— На неделно училище. След това ще обядва у една приятелка — каза Джак с усмивка. — Твърдо ли си решил да заминеш днес?

— Да, за Ритърсвил. Ще остана в хотел, докато докторът…

— Има ли нещо ново за него?

— Все същото.

— Хм. Струваш ми се малко отслабнал, Боб. Сядай, сядай. — Той избута Робърт към канапето с такава загриженост, сякаш Робърт бе инвалид. — Каква новина, а? Тъкмо се канехме да изгасим лампата горе и Бети каза: „Дай да пуснем новините в полунощ, да чуем какво ще бъде времето.“ — Джак се засмя.

Бети се показа от кухнята. Едната й ръка беше в кухненска ръкавица.

— Боб, не можеш да си представиш колко се зарадвахме. Все едно, че на нас ни се е случило нещо хубаво. Нали разбираш какво искам да кажа?

И наистина е било така, помисли си Робърт. Залавянето на Грег беше изличило всичките й съмнения относно невинността на Робърт Форестър; ако не друго, беше се убедила, че не е убил Грег. Историята с надничането през прозорците обаче си оставаше. Робърт го усещаше между себе си и Бети и дори между себе си и Джак. Бети им донесе кафе.

— Как е доктор Нот? — попита тя. — Не чух какво каза на Джак.

— Няма промяна — каза Робърт. — Говорих с болницата в десет.

— Още ли е в кома? — попита Бети.

— Да, той… — На Робърт изведнъж му прималя, струваше му се, че ще припадне. Видя широко отворените сини очи на доктора, разтворените устни, чийто цвят бе станал леко синкав въпреки кислородната маска. Сега, или по-точно снощи, очите на доктора му се сториха добри и тъжни, вече не го гледаха с укор и уплаха. Робърт имаше странното и необяснимо чувство, че изпадналият в кома доктор вижда и чува всичко около себе си и знае, че смъртта е съвсем близо, че деветдесет процента от него са вече в нейни ръце; пренесен в територията на смъртта, той като че ли наблюдаваше живота през мъничко прозорче, което бавно се затваря.

— Изпий това, ще ти дойде добре — каза Джак и бутна в ръката му чаша уиски.

Робърт я взе и отпи.

— Сигурно си се претрепал да събираш багаж — каза Джак. — Страшно се радвам, че няма да тръгнеш на този убийствен път днес. Къде ще живееш в Ритърсвил?

— В един хотел на име „Бъклър Ин“.

— Да, знам го. — Джак седна на стола до канапето. — Аз мисля, че до двадесет и четири часа, дори по-рано, би трябвало да знаят нещо окончателно за доктора, нали така?

— Сигурен съм, че те и сега знаят — каза Робърт. — Няма да го бъде.

— Но в края на краищата той е възрастен човек, Боб — каза Бети. — Не може да се каже, че вината е твоя. Не трябва да приемаш смъртта му, сякаш ти си виновен, ако, разбира се, той умре.

Робърт не отговори. Не го приемаше точно така.

— Някой ми каза — или го прочетох във вестниците, — че жена му починала преди няколко седмици — обади се Джак. — Вярно ли е?

— Да — отговори Робърт.

— Има случаи — сигурно си чувал, — при които на човек му липсва воля за живот. Може би докторът няма особено голяма воля. Той не се бори за своя живот.